Днес в Майко Мила приветстваме страхотната Мария Спирова, нейния приятел Мат и тяхното куче Мечо. В изблик на зле насочен ентусиазъм (по Джералд Даръл) Мат решава да стане веган, а Мария и Мечо се оказват абсолютно неподготвени за тая решителна житейска стъпка, която ще коства на всички много. На нас обаче ни донесе много смях, така че нямаме против.
Понеже явно не съм се напатила в тоя живот, Вселената започна да проявява рафиниран садизъм и забележителен творчески размах в номерата, които напоследък ми погажда.
Приятели, ще се мре.
Мат реши да стане веган.
Не ме разбирайте криво – аз се отнасям с предпазливо уважение към веганството от етически подбуди и приемам, че устойчивото развитие на планетата преминава през драстичното намаляване на консумацията на месо… Но освен това съм чревоугодна и слабохарактерна и никак не мога да си представя живота без сирене.
Мат обаче се събуди един ден и каза твърдо НЕ на сиренето. И на млякото. И на пържолите, и на рибата. Всичко това с типичната местна страст по самолишенията, забъркана от равни части благочестиво викторианско упорство и ирационална омраза към удоволствията от живота. Не ме питайте как оживях това лято, когато пък реши да откаже кафето. Слава Богу, след като пет поредни дни се размина на косъм от катастрофа по задрямалите селски пътища на Оксфордшир, Мат прие, че не може да оперира тежки машини без кофеин в кръвта и се съпикяса.
Белята е, че, само два дни от началото на веганската сага, нещата вече ескалираха безконтролно. Долното е приблизителна транскрипция на серията телефонни разговори, които проведох с Мат от офиса днес. [Сипете си нещо. Аз си сипàх.]
12:15 часа.
– Мария, в магазина съм. Търся от онези безмесни наденички, за които ми спомена, обаче забравих как се казваха. Ти каза, че ако си мисля за Бийтълс, ще ги запомня, но това никак не помогна. От половин час се мотая сред стелажите и си тананикам “Ще ме храниш ли още, когато стана на 64“, а от наденички няма и следа!
– [Тежка въздишка] Линда Маккартни.
– Тя не правеше ли обувки? Или беше бельо?
– Не, това е Стела Маккартни, дъщерята на Пол. Линда е съпругата на Пол.
– Онази еднокраката?
– За Бога. “Еднокраката” му беше втората съпруга, разведоха се по сензационен начин. Линда беше първата, тя почина от рак.
– Ъх. Всичко това стана много завъртяно. Не съм сигурен, че искам наденички от някой, умрял от рак.
– Тогава си вземи един буркан туршия от полския щанд и не ме занимавай с потока на съзнанието си.
– Мария. – почна Мат с интонацията на дресьор на таралежи – Нали се разбрахме да не отприщваш “българския си тон” по мен, без изобщо да съм те провокирал?
– Мат. – отвърнах аз с тон, който вече опасно клонеше към македонски – нали се разбрахме като не знаеш или не си спомняш нещо, да питаш Гугъл, а не да ми звъниш за справка?
След къса умислена пауза:
– По дяволите. Исках да те питам нещо за горчица и нещо за спанак, но явно моментът не е подходящ.
[•••]
13:30 часа.
– Да?
– МАРИЯ!?
– Мат, ти ли си това? Какъв е този шум около теб?
– О, нищо, НИ-ЩО! Димният детектор се включи за малко и Мечо сега му се кара!
– Пожар ли има?!
– Би било преувеличено да се нарече пожар! Но поне частично овъглих наденичките! За нещастие, като понечих да ги извадя, пушекът ме обгърна! Запари ми на очите! Закашлях се и изпуснах тавата върху вратата на фурната – и стъклото се потроши! Цари известен хаос!
– МАТ! Спри да крещиш в слушалката и иди да проветриш, за Бога! Махни Мечо от кухнята, за да не стъпи на стъклата!
– ЧАКАЙ! Исках да те питам нещо важно!
– [Тежка въздишка] Дааа?
– Изключително съм гладен – мога ли все пак да изям вътрешността на наденичките или са прекалено канцерогенни като загорят?
– … Мат, според мен приоритетите ти са мъъъничко разбъркани, от въглеродния двуокис ще да е. Моля те, излез с Мечо в градината и изчакай лавата да изстине. После яж каквито останки намериш – в крайна сметка става дума за соя с подправки. Живей на ръба!
[•••]
14:02 часа.
– Всичко наред ли е?
– О, да, само не знам какво ще правя с тази дупка във фурната. Трябва да ти кажа, Мария, тези наденички са истинско вълшебство! Хранителните технологии са забележително напреднали и вече съм напълно спокоен – няма да имам никакви проблеми с растителните заместители на месото! Просто съм ужасно щастлив – не се усещат никакви разлики във вкуса!
– Това е чудесно, Мат – въодушевявам се за миг и аз – Значи може би и аз трябва да опитам.
– Казвам ти, изобщо няма да забележиш какво ядеш! Дори Мечо си е внушил, че ям свинско и не престава да проси под масата! Дадох му експериментално парченце и той го изяде без колебание! После още по-отчаяно се замоли! Не е ли впечатляващо това!?
Примигнах няколко пъти.
Поех си дълбоко въздух.
Внимателно си свалих очилата, беззвучно се плеснах по челото и зачаках да светне лампичката оттатък. Оттатък обаче днес явно имаше режим на тока.
След няколко секунди Мат се обади:
– Ало? Защо се умълча така?
Оборих лице в свободната си шепа и процедих през пръсти:
– Еволюцията е такова възхитително нещо, Мат. Човешкият каприз може да е придал на Мечо външността на пострадал при химическо чистене маншон, но отвътре кучето си стои кръвожаден, лаком за плът вълк. В светлината на ненаситната стръв, с която казваш, че поглъща подаянията ти, може би трябва да допуснеш хипотезата, че си блял в магазина и си купил не растителни, а съвсем обичайни в свинския си произход наденички.
– Оу.
– Оу на триколесна тротинетка.
– Наистина ли така мислиш?
– Нали ти разправям, Мат, чудно нещо е еволюцията. Ето, ти си приел външния вид на високо развит примат с обемист мозък, способен на абстрактни съждения, а пък отвътре си най-обикновен лимон.* Затова забрави веганството, направо мини на фотосинтеза – Слънцето е само едно, има сравнително малък шанс да го объркаш с фара на приближаващ влак.
– …И аз не знам защо ти звъня в такива ситуации. То е като да скочиш в клетката на тигър с главоболие и да го наплюеш от упор.
– Винаги на твое разположение, захарче.
– Зло банши** такова. Донеси ми, моля те, няколко консерви боб, ако минаваш край Уейтроуз в петък.
рисунка: Мария Ландова
————————————————————
* “Лимон” в средноанглийския говор се употребява като израз на умерено неодобрение към когнитивните заложби на индивида. Вж. “балък”, “шемет”, “хапльо”
** Банши е привидение от келтската митология, което се явява на хората в образа на жена с дълга, тъмна и чорлава коса. Пронизителните ѝ писъци и ридания са предупреждение за наближаваща беда.
Може би ще харесате
Още от И аз съм човек
Какво дишаме, когато навън “мирише на зима”?
Има един популярен виц за човек, който отишъл на планина и изпаднал в паника, защото не виждал какво диша. Обикновено, …
Хроника на едно (не)предизвестено онлайн обучение
Мина първият ден от внезапното и скорострелно развило се онлайн обучение на децата в някои градове на България. Сигурни сме, …
Търсим бащи за пример
“Таткото помага ли?” “А кой ти гледа децата, докато ти си на работа?” “– Къде е детето? – С баща си. – Еее, браво.” Тези …
