Безгрижно и щастливо детство? Добре че пораснах!

Ето я пак нашата любима Дарина – отново ни е подготвила страхотен текст, но първо нека ви припомним преднишните ѝ.

Всичко започна с Аз не кърмя и не ме е срам от това, след това дойде С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, както и култовият разказ За ревящото бебе и други демони, проследихме и живота на бременната в Канада с Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!, а след това, логично, научихме и какво е да си Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Последният път пък ни разказа как е да си Първокласник в Канада.

Днес Дарина ще ни разкаже за нейното детство в България и защо не намира израза „днешните деца нямат нашето безгрижно и щастливо детство“ за верен.

********************

ЕХ, КАКВО БЕЗГРИЖНО И ЩАСТЛИВО ДЕТСТВО ИМАХМЕ. СЕГАШНИТЕ ДЕЦА НЯМАТ ТАКОВА.

Честно, направо се потрисам като го чуя това. Често чувам как хората замечтано си спомнят за своето детство и съжаляват, че децата им няма да имат тяхното. Детството на тези от аналоговото поколение, от които съм и аз.

Помните ли как и на нас ни казваха, че сме невъзпитано и разхайтено поколение Различно от вашето детство не значи липса на детство.

И какво му е лошото на детството с интернет и телефон? Аз лично смятам, че всяко следващо поколение е по-читаво от предишното. Наистина го мисля. Наблюдавам децата ми и техните приятели. Мисля, че са по-умни от нас на тази възраст.

Не знам за вашите деца, но моите не са зомбирани от компютрите. Играят компютърни игри, но чудесно знаят кое е реалност. Децата ми играят и навън, срещат се с приятели, карат колело, играят футбол, ходят на лагери, водим ги в чужбина. Даже мисля, че тяхното детство е много по-разнообразно и приятно от моето.

Не като мен – до Китен и обратно, и то си беше 3 дена път с камили, а и ми ставаше лошо в автобус, ако въобще може да се нарече автобус нещото, с което се таралянкахме.

Не виждам нищо лошо в технологиите. Много бих искала в моето детство да имаше интернет. Само трябва да ги научим как да го ползват безопасно, също както ги учим да пресичат улицата. За разлика от България, където в училище „компютър” е мръсна дума, тук, в Онтарио, компютрите са въведени още от предучилищна възраст. Така наречената дигитална грамотност започва от ранна възраст и аз не виждам проблем в това.

Нищо им няма на днешните деца. Родителите са сбъркани. Всичко, което не ви харесва в днешните деца, идва от родителите. Тези родители, които бяхме деца в онова „безгрижно” време. Тези родители, които играехме без надзор до късно, без телефон и интернет.

Ако мога да обобщя детството си с две думи, то е – недоимък и естрадна музика. Ако трябва да го повторя – не, благодаря.

Много хора обясняват колко сме били свободни, щото сме играли на улицата без надзор.

Моят прочит е друг. Не бяхме свободни ни най-малко, просто бяхме на самотек.

Ненавиждах детската градина. Не обичах да спя следобед, а беше задължително. Храната си беше гадост и помня заплахата, че ако не си го изядеш, ще ти го изсипят във врата. Заради това всяка сутрин се дерях и дърпах колкото можех по улиците. На майка ми ѝ писна да ме влачи и ме оставяха да стоя сама вкъщи, докато са на работа. Бях на 5. Ужасно ме беше страх да стоя сама, но го предпочитах пред детската градина. Родителите ми бяха учители и когато много се разхленчех, че не искам сама, ме взимаха с тях на работа. Цял ден висях в учителската стая, която беше ужасен лисичарник, защото учителите пушеха вътре.

На 6 г. тръгнах на училище. Спомените ми от училище са мрачни. Чавдарчета, пионерчета, на някой празник – караул на някой паметник, в студа, естествено. Помните ли онзи поздрав – Бъди готов! и отговора – Винаги готов! с вдигната дясна ръка над челото. Винаги се чудех за какво трябва да сме готови. Никой не ми каза, а и не смеех да питам.

Да, играехме на народна топка, на ръбче, на стражари и апаши. Но една част от игрите не бяха безопасни. На стражари и апаши се играеше по строежите. Имаше от време на време някой, набучил се на желязо. Между махалите имаше боеве с камъни. А играта на фунийки? Слагаха карфици в тях и едно момче беше уцелено в окото. Повечето приминаха през детството с по някой счупен крайник.

Ходехме да крадем череши от дворовете и цветя от парковете. Беряхме джанки от двора на една жена, която бяхме нарочили за луда. Подигравахме ѝ се и я замеряхме с разни неща. Подлагахме я на тормоз и вероятно не е имало какво да направи.

Момчетата боядисваха котки и ги палеха в кофите за боклук.

Кое от това в нашето безгрижно детство ви се вижда нормално?

Ааа… и не се крадяло!

Крадеше се всичко и веднага.

Нашите ми купиха колело. Не колело, а Балканче, щото само приличаше на колело, а тежеше колкото кола. Казваха ми никога да не го изпускам от поглед. Оставих го във входа на блока докато изтичам до втория етаж да си грабна ключа и пак тичешком да се върна. Нямаше го.

Всяко лято ходех на морски лагер, защото нашите не можеха да съберат пари за семейна почивка, а и нямаше кой да ме гледа. Обикновено беше на бунгала в мизерни условия. Помня обаче един лагер във Варна, който беше в училище. Бяха махнали чиновете и бяха наблъскали легла. Като се замисля, лагер си е много точна дума, имаше си и строева подготовка.

Господи, идея нямам къде сме се къпали в това училище и къпали ли сме се въобще. Май само в морето. Точно този лагер го помня като травмиращ. Бях някъде първи или втори клас и, слава Богу, този път бях с брат ми, който е по-голям. Намериха ми въшки и искаха да ме острижат гола глава. Хубавата ми дълга коса ми беше голяма гордост – разревах се. Брат ми, не знам как, убеди учителката да се обади на майка преди това. Стана скандал и не ме остригаха, предполагам, защото майка ми е колежка, но на другите деца с въшки не им се размина.

Въпреки всичко, смятам, че имах що-годе хубаво детство, защото тези неща тогава не са ми правели впечатление. Сега си давам сметка какви идиотщини е имало. Нищо не ми липсва от тогава. Само мама и татко.

Но като се сещам за детството, си казвам:

Добре че пораснах.

И се радвам, че моите деца имат друго детство. Тяхното си детство, в тяхното си време. Много си е хубаво даже.