Ари, който не ходи и не говори - но завършва гимназия

От 27 години Амелия Матеева живее в Рейкявик, Исландия, като през голяма част от тях е работила като учителка в детска градина. Грижила се е за стотици хлапета, включително за деца със специални образователни потребности и има какво да ни разкаже за грижата, която цялото общество полага за тях.

Да, историята ѝ звучи като от друга планета на фона на протестните палаткови лагери на българските майки на деца увреждания в София, Варна, Бургас, Добрич и Русе, които остават навън, докато не бъде приет Закон за личната помощ.

„Помощ“ е ключова дума в исландската история на Амелия Матеева не само заради наличието на работеща социална система. „Помощ“ означава да възпитаваме децата си не в някакво милозливо отношение, а в толерантност, която осигурява на по-„различните“ им връстници възможността да прекарат детството си в същата изпълнена с игри, екскурзии и омазване в летните дъждовни локви среда.

Такъв е случаят на Ари. Исландската висша сила в неговото отглеждане, адаптация и социализация е контрапункт на примитивната логика, според която едно дете или един човек в нужда може да е излишен обществен “товар”, както отбеляза Мария Касимова-Моасе в Уродливостта на майчинството.

Историята на Ари е и отговор на въпроса „Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?“, с който в началото на юни Надежда Данабашева се сблъска и ни разказа в Децата със СОП са добре дошли, но в някое друго училище.

_______

От 27 години живея и работя в Рейкявик. 17 от бях учителка в детска градина. Преди три години напуснах и сега се занимавам с разнообразна дейност, която ми доставя удоволствие. Радостта да бъда с децата обаче не ме е напуснала и продължавам да работя с тях по заместване.

Стотици деца са минали през мен, много сме се смели и играли. Имам прекрасни спомени с тях и родителите им и се радвам, че не са ме забравили. Работила съм с деца с увреждания, със синдром на Даун, с аутизъм, с хиперактивни. Но детето, за което искам да ви разкажа, е Ари.

Беше на година и половина, когато постъпи в детската градина. Дребно дете, много плачеше, пълзеше и почти не се опитваше да се изправи на крака. В началото го хранехме с бебешки пюрета, пиеше вода от шише с биберон. Тъй като се нуждаеше от повече грижи, от човек, който непрекъснато да бъде до него, моя колежка пое изцяло работата с Ари. А всички останали помагахме, защото не беше лесно.

Дойде и диагнозата. Ари беше с много рядко заболяване, такова имаха само две деца в цяла Исландия – страна с малко над 300 хиляди души население. Озова се в инвалиден стол. Не можеше да използва ръцете и краката си, не можеше да яде сам и да сдъвква храната си, не можеше и да пие, не говореше. Издаваше само звуци, по които разбирахме дали е доволен или нещо го притеснява.

В Исландия всяка детска градина има правото и задълженията да се грижи за децата си, независимо от това дали има деца със специални потребности. И така Ари остана с нас до 6-годишна възраст.

Учителите и децата се хранят заедно на една маса сутрин, обед и следобед. Ари винаги беше с нас. Храната му се смилаше с миксер и го хранехме с лъжичка. Децата много обичаха да помагат – бършеха му устата, а други му държаха ръцете, защото той ги размахваше и храната се разпръскваше. Както казах, Ари не можеше и да пие. Имаше една малка сонда, забодена в корема, в която се наливаше водата, за да може да я приеме. Имаше специални ортопедични обувки и шини на краката.

Един ден Ари получи пристъп в градината. Направо се вкочани, от устата му започна да излиза пяна. Бърза помощ дойде за по-малко от 3 минути. Децата чакаха докторите и викаха: “Тук, ето тук е Ари“. Дадоха му лекарство и той се успокои. Но към диагнозата му бе прибавена и епилепсия.

Когато след около месец се наложи пак да викаме Бърза помощ, всички в детската градина преминахме през лекция как да постъпваме и използваме лекарство в случай на нов пристъп. Такива имаше, но ние се справяхме чудесно.

Така Ари растеше, ядеше и играеше с децата. Тъй като не можеше да ходи, му слагахме наколенки, мека каска на главата, предпазители за лактите, за да избегне удар или нараняване, докато пълзи. Обикновено си играеше с другите деца на котка и мишка. И понеже не можеше да говори, когато беше щастлив, издаваше един много специфичен звук – като мяукане. Затова по-често беше котката, а децата мишки, които бягаха.

В Исландия всички деца играят навън, независимо какво е времето – вятър, дъжд, буря, сняг. През зимата обикновено по един път на ден, по час и половина, защото денят е много кратък. Лятото обае сме само навън, ходим на екскурзии и разходки. Когато вали дъжд, децата играят с червеи, правят торти от кал и шляпат свободно в локвите, защото всички сме със специални гумени дрехи, ръкавици и ботуши.

Ари беше винаги с нас. Люлеехме го на люлките, пускахме го по пързалката, лазеше, играеше в пясъчника. Разхождахме го из двора или в инвалидния стол, или го подпомагахме да ходи, хванат под мишниците. Той правеше всичко, което правеха другите деца, нямаше нито едно пропуснато мероприятие от детската градина. Пътуване с автобус, музей, театър, кино, концерт, разходки до океана. Навсякъде с нас, в инвалидната количка.

Всички работехме заедно и много си помагахме, за да може да преживее всичко както другите деца. Един път ходихме да разглеждаме вертолетите на спасителните отряди и се качихме в един да го разгледаме. Пилотът взе Ари на ръце и започна да му показва разни бутала, копчета, слушалки.

Когато децата правеха подаръци за Коледа и Ари взимаше дейно участие. Потапяхме му пръста в боя и го движехме по картона – получаваше се истинско произведение на изкуството.

Водехме го и на рехабилитация. Един път в седмицата той ходеше на басейн с неговата лична учителка, а човек от детската градина винаги я придружаваше, за да има двама души за сигурност. Той се чувстваше много добре във водата. Басейнът е специално обзаведен и пригоден за деца инвалиди със съответна техника и играчки. Понякога си почиваше на водно легло, под което имаше тонколони, така че вибрациите на водата посредством музиката да успокоят тялото. Или пък се покриваше с едно одеяло, пълно с топки, което е тежко, но има релаксиращ ефект. (Моя приятелка, която се занимава специално с деца с аутизъм, ми каза, че такова одеяло има много успокоителен ефект).

Един или два петъка в месеца идваше шофьор, който взимаше Ари за почивните дни и го караше в дом за деца със специални нужди, където прекарваше почивните дни и получаваше всички необходими специализирани грижи. Това облекчаваше родителите, които имаха възможност да отдъхнат и да отделят внимание и на другите си две деца. Ари имаше по-големи брат и сестра.

На всеки 6 седмици имахме среща с родителите, рехабилитатор и социален работник, по време на която се разглеждаше състоянието и развитието на Ари. И така той си растеше, играеше и дойде време за завършване на детската градина. Беше с всички на тържеството, получи диплома и цветя. И имаше право да отиде във всяко едно училище.

Имайки предвид физическото му състояние и голямата степен на инвалидност обаче, се взе решение да отиде в училище за деца със специални потребности и инвалидност, което е оборудвано с модерна техника и всички удобства, басейн, салон за гимнастика.

Ари вече е 15-годишен. Не съм го виждала много години, но моя колежка ми каза, че много е пораснал. И така той ще завърши основно училище и гимназия, ще получи диплома, ще носи костюм и вратовръзка и ще получи студентска Бяла шапка, каквато се дава при завършване на гимназия.

После може да посещава и университет – и винаги да бъде наравно с другите. Защото той не е различен, а има нужда от любов и грижи както всяко живо същество.

Post Views: 837