Ако искаш да си добър родител, понякога трябва да си и лош

Когато в длъжностната ти характеристика влезе и “родител”, човек си дава сметка колко много неща е готов да изтъргува, колко много заплахи може да отправи и колко много обещания може да пристъпи – “само мир да има”. Но, както пише, Джени Молън, не може да си само доброто ченге, ако искаш нещата с децата ти да вървят.

Милиони пъти съм заплашвала да отнема десерт, да напусна ресторант или дори да приземя пътнически самолет в опит да придумам децата ми да направят каквото искам. Понякога заплахите ми сработват. Друг път се налага да броя да три, за да започна отново отначало.

Трудно е да държиш линията и да спазиш заканите си за последствията от непослушанието, най-малкото защото никой от нас не иска да вижда децата си разстроени, но и заради това, че и ние самите не искаме да бъдем наказвани. Адски досадно е да трябва да си тръгнеш от брънч с приятели, защото голото ти дете отказва да слезе от полилея. Направо е болезнено да забраниш 30-те минути телевизия, защото това означава още един половин час, в който детето седи и те зяпа.

Но когато поемаме по пътя на най-малкото съпротивление, само за да не нарушим собственото си спокойствие, и оставяме децата да им се размине – въпреки лошото им поведение, тогава губим контрол и състоятелност.

Преди време с децата бяхме поканени на парти в един от техните любими магазини за играчки. Петгодишният Сид говореше за това с дни, развълнувам, че ще си легне по-късно, ще яде торта и ще гледа влюбено играчки на разпродажба.

Когато дойде денят обаче, никак не беше във форма. Беше свръх уморен и тормозеше малкия си брат (на 2 години). Отправих всякакви заплахи, започвайки с обещанието, че ще изхвърля всички лакомства, останали от Хелоуин, и свършвайки с това, че ще го оставя вкъщи, а на партито ще отидем само аз и брат му. Нищо не свърши работа.

“Едно, две, две и половина…”, започнах отново.

До този момент никой не ми обръщаше внимание – нито синът ми, нито съпругът ми. Но когато Сид започна да тича към мен, размахвайки ножици, вече ми писна. Колкото и да исках да го заведа на партито, знаех, че трябва да поставя някакви граници, ако искам нещата да се променят.

Поех си дъх и обявих, че Сид няма да ходи никъде заради поведението си, освен, разбира се, в леглото си.

Мъжът ми зяпна: “Ти сериозно ли?”, попита той може би малко по-шокиран от детето.

“Да”, отвърнах аз, опитвайки се да запазя самообладание.

Сид чакаше някакво развитие на нещата. Когато такова не дойде, изпадна в истерия, бушувайки из стаята: “Ще припадна! Лошо ми е!”, пищеше той.

Изпълнена с вина, но също така и на ръба да не прихна в смях заради театралниченето на сина ми, тръгнах към входната врата с по-малкия. Сид ни последва в коридора на блока, бос, с последен опит да ме накара да се чувствам виновна и да ме подчини. “Разби ми сърцето!”, изплака той, удряйки се по гърдите, докато вратата на асансьора не се затвори пред лицето му.

Погледнах към малкия, който мигаше слисан. По лицето ми се разля победоносна усмивка, докато вината ми се превръщаше в гордост.

Истината е, че това, че не го взехме си беше леко тъжно. Липсваше ми и ми се искаше нещата да са различни. Но трябваше да приоритизирам това, което е по-добре за него, над това, което аз искам. А в случая това, от което имаше нужда, беше да чуе “Не”.

По-късно вечерта, когато попитах съпруга ми как се е държал Сид, когато сме тръгнали, бях едновременно изненадана и удовлетворена да науча, че се е превърнал в абсолютен ангел. Да, бил е тъжен, но е разбрал какво и защо се е случило.

След случката Сид се замисля, преди да се развилнее и да пренебрегне заплахите ми. Всичко това беше изключително показателно припомняне, че да си доброто ченге е страхотно, но ако искаш да си силен родител, се налага от време на време да си и лошият.

Facebook коментари