Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа!

Седмицата на бащите приключва с реалистичния и много ценен разказ от Иво Домозетов, който е присъствал на раждането на сина си (да, НАЙ-НАКРАЯ, имаме и такъв татко!) Доживяхме и ние да разберем какво изпитват те, горките, докато ние се мъчим да се освободим от този деветмесечен товар, какво ги тревожи, лесно ли се реже пъпна връв и други съществени проблеми, които мъжете имат по време на раждане. Четете, татковци, и ако жена ви не ви сиктердоса изрично, може пък да се навиете да ѝ правите компания в това изживяване.

Ако трябва да цитирам свободно любимия си автор (Тери Пратчет), споделените удоволствия са нещо чудесно и важно за всеки брак, но за повечето мъже самият акт на раждането на тяхното отроче е удоволствие, което жена им може да си споделя сама.

Аз обаче, като един истински биолог и нереализирал се медик, бях решил още преди сватбата, че задължително ще участвам в бременността на любимата с каквото мога. Имах твърдото намерение да присъствам на раждането, да държа ръце и решителнно да казвам „Дишай!“ в ключовите моменти и най-вече да гушна незабавно потомството си.

Това мое решение, за щастие, беше приветствано от половинката ми и подкрепено и улеснено от гинеколога ни – стар семеен приятел, необременен от старомодни закостенели схващания по отношение на бащите и ражданията.

Къде по-забързано, къде с изнервящата скорост на охлюв с мускулна дистрофия, деветте месеца бременност избръмчаха покрай нас и наближи Терминът! Това е една дата, която гинеколозите подхвърлят на дамата, бременна за пръв път, с една лековата игривост, неосъзнавайки доколко им се връзват някои жени. На моята, например, такива не ѝ минаваха. Със свръхразвитата си чувствителност на по-висше същество, носещо в себе си Нов Живот, тя бе убедена, че ще роди около седмица преди Термина.

Съдбата, разбира се, обича такива хора – все пак и тя трябва да се позабавлява. Седмицата преди термина завари бебето ни в добро състояние, с нормални каквототамситрябва, но с нулева тенденция да наруши статуквото. След това и Терминът се изниза гузно, сподирян от неприкрито разочарование, леки забележки към съсловието на гинеколозите и прорицателските им способности, и нежен, но настойчив намек към сина ни да престане да рита майка си в пикочния мехур и да се отправя незабавно към изхода.

Той обаче, типично по рачешки, се ослушваше и упорито киснеше вътре. За допълнителен разкош лятото на 2008-ма беше с приятната температура от около 30 градуса дори и среднощ. Това със сигурност не действа благотворно на жена, напълняла с 18кг, с корем, напомнящ купола на средна по размер катедрала и твърдяща, че прилича на втасала питка (не приличаше, беше много сладка и в деветия месец).

Седмицата след Термина се проточи. Вземаха се мерки – „Четох, че ако правя това и това, може да ускорим нещата…”. Включи се и агенцията „А пък Надя ми каза, че ако…“. Правеха се разходки, в парка. В 10-11 ч. През нощта. Вярно, имаше светулки и бира. И групички щастливи млади хора, забавляващи се активно. Но други бременни, поклащащи се като патета в тъмницата, не видях. В един момент на крайно отчаяние ми възобновиха съпружеските права, така да се каже. Явно все пак комбинацията от тези неща е помогнала някак.

Накрая, на паметната дата 4-ти юли, се появиха Контракции. В такъв момент въпроси от сорта „Сигурна ли си, време ли е наистина?“ не се приемат добре, така че, без много приказки, намятахме в една чанта нещата по списък и потеглихме към родилния дом, който, за щастие, бе удобно разположен на 200м от нас. Все пак, за по-престижно, отидохме с колата. Чичо Милко, семейният гинеколог, се появи за нула време и делово потривайки ръце, набързо прегледа положението. Оказа се, че сме подранили малко, поради неопитност. Нямахме почти никакво разкритие. Т.е. аз, разбираемо, изобщо нямах, но на жена ми беше под 3см, което, казват, не било достатъчно през отвора да излезе три кила и нещо бебе.

Оттам любимата пое към предродилно отделение, където да чака засилване („Още по-силни?!“) на контракциите, а аз – към диванчето в кабинета на доктора, където подкарахме лек светски разговор за това –онова. Беседата ни бе прекъсвана на неравни интервали от негови прескачания до горе за изваждане на някое и друго бебе (уви, не и моето). След няколко часа, в които обсъдихме вариант ли е непланираното секцио, за да не се мъчи (не беше вариант) и какви нови сърф дъски има това лято, ме пратиха обратно вкъщи със заръката да поспя и да се върна на разсъмване.

Раждането се оказа тегава история и се бях поизтощил, та след лека късна вечеря си легнах на дивана и уверено задрямах на някакъв филм. Събудих се преди навитата аларма и с интерес установих, че дават „Пришълецът 4“. Финалната сцена с раждането на хибридния човекопришълец, с рядко гнусен белезникав цвят и доста противна външност, ми се видя особено символична, така че скоро след това, сподирян от птича песен, се засилих към мястото на действието.

Нощта явно не бе минала така забавно за жена ми. Бяха ѝ сложили епидурална упойка в момент, който, за жалост, отдавна бе отминал, и болката видимо я мъчеше. На опита ми да разведря обстановката, получих леко изнервен отговор, което ми напомни онзи епизод на „Приятели“, в който Рейчъл раждаше и малко се беше проточило.

Следващите два-три часа гледах да съм неотлъчно до нея, да ѝ държа ръцете, да я милвам и да я убеждавам, че е герой и че още съвсем мъничко остава. Не знам дали съм бил много убедителен, но вярвам, че беше утеха и облекчение за нея да съм там и да чувства, че и аз участвам. Най-сетне, около десет без нещо сутринта, медицинският екип реши, че колкото разкритие – толкова и тръгнахме към родилна зала. Тънък слой студена пот по тялото ми подсказа, че това е то, най-сетне и връщане назад няма – ще ставам татко!

Попътно ми метнаха престилка ими казаха да сложа маска и ръкавици. След като добих задоволително акушерски вид, допълнен от собствените ми брада и очила, ме инсталираха откъм горния край на съпругата ми, за да не се пречкам. Оттам нататък действието се разви по-скоростно, макар реално да не мога да си спомня колко време е продължило точно.

Жена ми охкаше и крещеше доста усърдно, аз също така усърдно я увещавах да диша коремно и да напъва. Виждах я, че се мъчи много и не можех да си представя как се оцелява от тази болка, само се молех да свърши по-скоро. Екипът на долния край също се трудеше активно, като в един момент ги забелязах да си помагат с лакти при натискането на корема, но тя сякаш не забеляза на фона на ада, в който беше. Явно беше отигран трик, защото в следващия момент гинекологът ми викна „Идваш ли да видиш как излиза?“ . Как да не искам – нали за този момент се борихме толкова време!

Сега, това е общо-взето ключова сцена, която е основен довод на гинеколозите да не пускат бащи на раждания. Смятат, че да видиш как мястото, което иначе е извор на наслади и основен фактор в отношенията Венера-Марс, се разтяга до степен оттам да излезе среден по размер грейпфрут, последван от немощно телце, ще откаже бащата от полов живот завинаги и ще го травмира непоправимо. Това са пълни глупости, поне според мен. Все едно да мислиш за червата, костите и останалите неща под кожата на красивата си жена, докато правите секс.

Аз се бях абстрахирал в този момент от анатомичните подробности и просто чаках да видя моето лично човече, в чието създаване бях участвал, пък макар и само с една клетка . Малко като фокус беше – показа се нещо общо-взето комично („Това главата ли е? Защо е такава продълговата? Това не е главата, нали? Това нормално ли е?!“), след което доста бързо се изсули останалата част по някакъв мистериозен и гумен начин.

И, ето на – в ръцете на лекарите се мяташе истинско, наше бебе! След това ми връчиха ножица, за да прережа тържествено лентата (пъпната връв) на започващия нов живот. Бях предупреден от опитни татковци и срязах рязко и решително, защото пустата връв беше жилава, но успях от раз. След това помня, че целувах жена си и гледах отвеяно бебето, не съм сигурен в какъв ред, но и двамата ми се видяха много красиви.

Когато ѝ го подадоха за първо гушкане, след целия ужас и безкрайна нощ, измъченото ѝ лице сякаш се изглади и озари от светлина, в която подозирах намесата на Висша сила. Малкото красиво нещо обаче писукаше някак накъсано. Изненадан от липсата на мощен рев, попитах дали всичко е наред. Леко тросната сестра ми отвърна „Ми не, не виждате ли, че не е наред – не диша нормално“ и го метна в един кувьоз.

Еуфорията ми рязко спадна, заменена от мощна вълна надигаща се паника, като се стараех да не ми проличи, защото жена ми също усещаше през розовия облак на бушуващи хормони, че нещо се е объркало. Разкъсвах се от противоречиви чувства – исках да се прегръщаме всички, да пеем оди на радостта и да се въртим в буен танц, а в същото време ме гризеше ужасна несигурност какво става, защо точно сега, кому е нужно изобщо?! След няколко безкрайни минути на агония намериха време да ми обяснят какво става и малко се поуспокоихме.

Сладкото ангелче на мама и татко се беше овъртяло няколко пъти в пъпната връв, позадушил се и преди да тръгне надолу, се нагълтал с мекониум (вид пренатално ако/лайно). Съответно имаше опасност от инфекция и затруднено дишане, които отложиха първата сцена на семейна идилия, такава каквато си я представях, докато кувьозът и антибиотиците си свършат работата. Останах до жена ми, която вече имаше гордата титла „майка“, и се поуспокоихме взаимно, че няма как всичко да не се нареди добре.

И наистина, няколко часа по-късно, вече можех да гушна безспорно най-сладкото момче в родилния дом, града и Вселената. Лекарите ме увериха, че нещата се оправят и скоро няма да има никаква опасност. В душата ми остана лек потрес обаче, което отложи безпаметното напиване с приятели за следващата вечер – когато останалите двама от семейството вече започваха да се опознават.

Така че, бъдещи бащи, ако не ви става лошо от малко кръв и натурализъм, препоръчвам ви да сте там, когато новият човек идва – за мен беше безценно изживяване (за раждането на дъщеря ми в друга болница не ме пуснаха и досега съжалявам). Жена ми също твърди, че съм ѝ бил голяма подкрепа и утеха. Освен ако вашата жена не ви разкара изрично, моят съвет е да се пускате смело в дълбокото.

Post Views: 1,184