Eдно (за)бавно раждане

1

Днес ни гостува Алена Илчева с разказ за своето скоростно раждане. Всички ѝ обясняват, че нещо се е объркала и не е вярно, че наистина ражда и това, дето иска да умре от болка на равни интервали, не били контракции. Докато не става ясно, че има 10 минути да довтасат всички, дето трябва да присъстват, щото то бебето всъщност никого няма да чака. Вижте нейната история и споделете как мина вашето раждане.

******

Има неща, които хората без деца никога няма да могат да разберат. Като например: как е възможно две напълно непознати жени в първия им петминутен разговор спонтанно да започнат да споделят най-интимните подробности от раждането? Къде, по дяволите, изчезват всички наскоро родили приятелки и защо вече не си вдигат телефона? Каква е тази възмутителна мания по кърменето на обществено място? И, разбира се, още много други…

А аз бях бременна до ушите в началото на девети месец и дори и не подозирах, че отговорите на тези въпроси ще ме сполетят съвсем скоро. В 38 седмица отидох при акушер-гинеколожката си за последния преглед, така известен като „вагиналния“ или „обръсни-се-ако-можеш“. Тъй като вече бях полупингвин–полужена, поклащаща се неритмично по софийските улици, последното нещо, което исках да чуя от гинеколожката ми, беше: „Тц, никакво разкритие. Плацентата също още не е готова. Няма да раждаш скоро, направо си вървиш към доволно преносване.

Майка ми ме била преносила и съм се била родила 53 см и 5.200 кг. Ужасяващо преживяване, което тя сподели с мен едва малко преди да вляза в деветия месец. Както се случва със старите травми, когато един път камъчето се отприщи, потокът не може да спре. И майка ми започна да разказва на всички – на мъжа ми, на продавачите в детските магазини, на касиерките, как и внук ѝ ще бъде огромно бебе.

За да се спася от предполагаемото раждане на вече завършил първокласник, още на същия ден последвах съветите на акушер-гинеколожката срещу преносване. „Качвай стълби“ – и аз долазих като бременен гущер до петия етаж на блока и обратно. „Яж ананас“ – и после се дотърколих до магазина за ананас. Пак по неин съвет – разхлабително и масаж на корема, който трябваше да правя всяка вечер.

И който щях да правя, ако ми оставаха въобще някакви вечери до раждането. В 3 през нощта ми изтекоха водите. Събудих мъжа ми, теглих един душ и звъннах на акушер-гинеколожката. На сутринта мъжът ми щеше да ходи на погребение на баба си в Карнобат (велика баба, почина на 95 години и до последно беше първа на хорото!). И двамата искахме да се наспим, та не беше подходящо баш в този момент да се залетя да раждам. Лекарката каза, че надали с това никакво разкритие родовата дейност щяла да тръгне сама… но хайде, за всеки случай, да минем през Шейново, пък там да видят.

Отидохме в Шейново, небезизвестният 15 кабинет, „госпожо, нямате разкритие“, „госпожо, водите не са ви изтекли“, „госпожо, сигурна ли сте, че не сте се напишкала?“. „Госпожо, имате ли контракции?“ – „Да.“ – „Не, нямате.. ОК, не съм раждала досега и може наистина да съм идиот, затова се доверих се на преценката на опита. Пратиха мъжа ми да си ходи, съблякоха ме, след малко върнаха мъжа ми от вкъщи, че да ми вземе дрехите, и ме качиха за „изчакване“ на втори етаж в стаята на друга жена, лежаща за задържане. Да си поспя до 6, когато пак щели да ме прегледат. Милата женица в стаята ми. Скоро започнаха зверските контракции. Толкова ми беше неудобно, но нямах избор, излязох да се разхождам и да викам в коридора. Виках си, къпах се, броих си крачките, ядох шоколад, една чистачка ме галеше по главата (същата след час ми се озъби да не съм ѝ се пречкала)… Към 6:00 се прибрах чинно в стаята, за да чакам да ме прегледат. Съкилийничката ми лежеше за задържане от пет дни вече. Когато телефонът ѝ звънна, чух единствено реакцията ѝ: „Ми да, тая вика, щото ще ражда. Тва ми е петата родилка в стаята откакто съм тук, мило, не мога повече.“.

Планът беше мъжът ми да присъства на раждането. В плана също така акушер-гинеколожката ми щеше да ме изражда и щеше да взима стволови клетки, за които аз щях да съм донесла сет. Към 7 сутринта нищо от тези неща не беше на лице и още не бяха дошли да ме прегледат. Гинеколожката ми звънна да пита как съм, чу ме да крещя, скара ми се, каза ми да не се вживявам толкова и че това са само подготвителни контракции. ЕБАСИ, ако това бяха подготвителните, какво щях да правя след още десетина часа, когато започнат истинските! Наредих да мъжа ми да тръгва към Карнобат (щото нали имам още, ехеее, часове и дни до напъните) и чинно продължих да си скимтя от болка, колкото се може по-тихичко. Към 7:30 най-сетне дойдоха да ме прегледат. Спомням си, че на магарето събрах сили да се направя на умна:

– Моля ви, кажете, че имам четири сантиметра разкритие, че да слагаме упойка.
– К’ви четири сантиметра, к’ва упойка, имаш 10 минути до раждането.
– Ама…
– Няма „ама“. Звъни на когото трябва да звъниш, че нямаш много време.

Звъннах първо на гинеколожката, била в задръстването на Софийския. Специално се била помотала у тях да изчака да загрее бойлера, че били спрели топлата вода, нали ги знаеш как я спират по никое време, да си тегли един душ и да дойде с чиста коса.

Звъня на мъжа ми, след половин час можел да е при мен. „Коте, нямаш половин час.“, успявам да изстена.

Звъня на мацката със стволовите клетки, с която всъщност имах среща след няколко часа. И така трима човека, идващи от различни краища на София, трима човека, от които ми зависеше раждането, се оказват всички в задръсването на Софийски без изглед скоро да са при мен. А аз съм на магарето и се опитвам да не напъвам, за да ги изчакам.

Първо влезе мъжът ми с акушерска маска, престилка и шапка, целият потен, защото бил тичал. После влезе гинеколожката абсолютно същия ансамбъл, с безупречно измита и нагласена коса. Най-накрая от коридора се дочу, че сетът за стволови клетки е пристигнал. А пред мен върволица от различни акушерки, които ми принасят документи за подписване, вратата към коридора зее и една тълпа с родилки, други акушерки, чистачки, доктори и случайни минувачи по коридорите на Шейново, гледат сеира. Общо взето „ден на отворените врати“ в най-буквалния смисъл – моите централно срещу техните. Отдалеч дочух някакъв лекар, търсещ обяснение с невярващ тон: „Първо раждане? Толкова бързо? Без разкритие? Без окситоцин? Я не ме занасяйте, бе, дайте истинската епикриза.“.

И някъде от съвсем близо: „Напъваааай!“. Напъвам. „Напъваааай!“. Напъвам. „Напъваааай!“ Аз крещя; гинеколожката крещи; телефонът ми не спира да звъни; клиенти ме търсят по важни въпроси; мъжът ми – пред припадък – едвам ми държи ръката, а всички зрители на сценката чакат сюблимния момент с притаен дъх.

В полунесвяст изревах, че не мога повече и да ме оставят на мира. Не помня дали завърших с „тъпаци такива“ или беше само наум. А то главата на бебето вече стърчала…

В 9:05 се роди синът ни – здрав и съвсем нормален на ръст и тегло. Към 9:15 майка ми звъннала на мъжа ми да изкаже съболезнования за кончината на баба му с приготвена реч, която продължила докъм 9:25, когато той успял да я прекъсне и да ѝ съобщи, че и тя, на свой ред, е станала баба. Към 9:30 вече била постнала новината във фейса.

И точно от този момент невидимата врата на черната дупка, в която някакси бяха потънали всички мои познати с деца, се отвори завинаги. Започнаха честитки, смс-и, съобщения в Messanger, във Viber, в Skype и в WhatsApp от онези, които с години бяха изчезнали в забвение. Нескончаеми съвети за кърмене, за повиване, за забелване и за възпитание. А аз престанах да отговарям на обажданията.

Сега, два месеца по-късно, съвсем комфортно споделям на непознати в парка какво е било раждането ми. Зарязвам разговори по средата, когато бебето се разплаче, и забравям да си отговарям на съобщенията. Вълнувам се от кърмене, изцеждане, колички и ваксини. А акушер-гинеколожката ми още разказвала на бъдещи родилки за онова спортно раждане, огласило цяло Шейново.

Facebook коментари

1 коментар

  1. Напълно аналогичен случай в наше село от “легни тук да дремнеш пък утре като дойде на смяна твойта докторка ще видим какво да те правим” до “каква упойка бе жена ти раждаш” минаха има няма четири-пет часа. Акушерката беше казала на мъжа ми “Елате утре на обяд, тя е първескиня няма да стане преди 12”. После ми донесе телефона в 8 и половина сутринта да съобщя щястливата новина. Бяха ме сложили при едно момиче с планирано секцио за осем сутринта, което отложиха и нейния екип изроди мен. Та така…

Добави коментар