Човек и добре да живее, кандидатства след седми клас

Снимка: Unsplash

5-ти юни, седем сутринта. Отваряш очи и първата ти мисъл е “ДАЛИ ПЪК НЕ СА ИЗЛЕЗЛИ РЕЗУЛТАТИТЕ???”

Изпотен, скачаш, набираш кодове с треперещи пръсти и с оцъклен поглед се втренчваш в компютъра.

Не са излезли.

Не са.

Отиваш до прозореца и мъченически се втренчваш в черешата отсреща като герой от шведски филм. Кога ще излязат проклетите резултати?

“Готови са още от първи юни, но са решили да не ги публикуват, за да не се депресират масово децата. Празник е… все пак”, ми споделя оня ден под секрет измъчен баща, докато си пием кафето на поредния детски рожден ден.

Споглеждаме се плахо и унило. Празник е, наистина. Никой не иска на първи юни стотици разревани, депресирани тинейджъри, въргалящи се по пода, изпразнили за пръв път запасите от домашна ракия на родителите си, за да се утешат.

Пети юни, десет часа.

Отново проверявам с треперещи ръце. Още няма. Отивам до банята да си наплискам лицето. Поглеждам се в огледалото. Колко много съм остаряла през последните две години. Ситни бръчки на тревога са обрамчили лицето ми. Недостигът на средства, с които да си купя хидратиращи кремове, проличава по изсъхналата ми кожа.

Косата ми е изтъняла, защото нямам маска от поне година. Носът ми е леко клюмнал и съм наддала от некачествената храна, с която цялото семейство трябваше да се задоволи, защото парите ни… отиваха за уроци, нервите ни – за да осъзнаем материала за кандидатстване, а крясъците ни – за да пришпорваме всеки ден умореното, унило добиче, порода седмокласник.

Уроци за кандидатстване след седми клас. Най-висшето изпитание на средното образование.

Две години уроци по български и математика, които нанесоха необратима увреда на психиката ни, докарваха ни до лудост и ни хвърляха в бездната на отчаянието, за да ни запратят по върховете на еуфорията.

За пореден път си се втренчил в класацията на НАЙ-ДОБРИТЕ ГИМНАЗИИ!!! Само преди седмица гледаш репортаж от сватбата на принц Хари и сърцето ти не трепва.

Кого го интересува, по дяволите, че тези ошапкарени, короновани люде са ги пуснали в Бълкингамския дворец? Я да се пробват да влязат в Испанската гимназия, да ги видим!

Но нека не избързваме и се върнем назад в годините, когато нашата отрудена, облъскана от българското образование майка, демек аз, собственоръчно и под формата на 13-годишна девойка, се подготвяше денонощно, за да бъде приета в един от бастионите на българското елитно образование – Френската гимназия – Парлевуфрансе, първо желание.

Още по тези години влизането в елитна гимназия беш вододелът в живота на един млад човек и нашето съществуване на планетата се определяше от три осовни момента – рождество, смърт и кандидатстване след седми клас. Та, сами виждате, че травмата е била положена още в детските ми години и ме мъчи и до днес, като отворена рана от песните на Веселин Маринов.

По това време моя милост не осъзнаваше сложността на ситуацията и бях толкова разхайтена, че на баща ми му се наложи да зареже работата си в чужбина и да се върне да надзирава изкъсо учебния процес. Не съм сигурна дали щеше да се върне, ако бях загубила крак или ако бях родила близнаци на тази крехка възраст, но в името на родния образователен елит, се впусна с все сила да се раздава.

Бързо-бързо бях записана на две учителки по български и две – по математика, на които ходех всеки божи ден, а през останалото време учех денонощно и ронех сълзи над Йовков, квадратните уравнения, Андрешко и хипотенузите, които безспорно са се пресичали нейде на дъното на каруцата му.

Трябва да призная, че не си спомням момент в живота си, в който да съм учила толкова много. Толкова много.

Баща ми и майка ми изсипаха куп пари, подаряваха се златни пръстени, носеха се кошници и букети за омилостивяване на учителката по математика в училище, за да не ми пише пет за годината и всички заедно учехме – аз, учителките, баща ми с мен до 3 през нощта, а майка ми – в чужбина, заедно с нас, но дистанционно, защото все някой трябваше да издържа финансово целия този напън.

Накрая за малко да не ме приемат във Френската, а в Испанската, защото по това време Испанската не беше тъй елитна. Но накрая с божията благословия, много сълзи и като клета предпоследна резерва, преминах заветния праг на Девета ФЕГ Алфонс дьо Ламартин, за да бъда осъдена до края на живота си да чувам закачливите фрази
“Вулевукуше авек моа су соар?”, “Как ви е оралният френски?” и “Видин Калафат Соншонжмон”, придружени с бесен кикот от разни простаци, които хабер си нямаха от Волтер и Монтескьо.

И така се изтърколиха едни ми ти 30 години, в които, нямах съмнение, нещата щяха доста да се променят. В края на краищата, за тия години изпопадаха Берлински стени, хора се метнаха от стратосферата, Илън Мъск изстреля ракета втора употреба до друга галактика и всички имахме смартфони, та НЯМАШЕ НАЧИН нещата да не се променят.

И те се промениха…

Промениха се в това, че Испанската гимназия задмина Френската в класацията на гимназиите, гръм да ги удари дано!!!!!

Всичко останало си остана същото. Годините уроци, чантите с пари и денонощното учене, на което клетият наследник е подложен. И тъжният факт, че Немската гимназия вечно ще е пред всички нас. За СМГ дори не говорим (между другото забранявам на родители на деца от Немската и СМГ да коментират под този текст и да ни потискат. И без това сме доста депресирани).

Трийсет години по-късно Опълченците на Шипка, Бялата лястовица и всичките ни стари приятели отново са на линия и с поглед, втренчен в нас, ни питат :

“КАКВО СМЕ НИЕ – МЕТАФОРА , КАТЕТ ИЛИ МЕТОНИМИЯ????”,

протягайки ръка за още някой лев.

Същото остана и проклятието да си от женски пол, защото всички знаем – момчетата бавно се развиват, затова трябва да им дадем шанс да влязат с далеч по-ниски оценки, а момичетата… те ще се оправят. На кого са му притрябвали момичета с добри оценки в гимназиите? Нали после ще ги пращаме да перат и гладят вкъщи така или иначе.

Тук, все пак, трябва да призная, има някаква проява на здрав разум – СМГ, НПМГ, ТУЕС – всички училища с математически и компютърен профил, са премахнали квотите. На тях не им трябват двойки за размножаване. На тях им трябват най-добрите деца. Най-умните и най-можещите.

На останалите им остава надеждата, че учениците ще се изпоженят помежду си и ще нароят деца, които също да влязат в тая, същата гимназия. Но коя съм аз да говоря – с бивш и настоящ мъж от Френската. По-добре да замълча.

Но ето, че вече е 15.00 часа и … заветните резултати излизат. Всичко свърши. Вече знаеш за кои гимназии детето ти има шанс и за кои няма. Доволна си. Доволна си, защото детето ти се раздаде, макар сега да е тъжно, защото е очаквало повече от себе си. Доволна си, защото резултатите му стигат да влезе там, където е мечтало. Точно както ти преди години. И все пак е малко тъжно.

И ще каже някой “Ей, какво значение има? Какво пък толкова вече с това кандидатстване?”, а ние всички, давали пари за уроци, плакали с децата си, учили “По жицата” и блъскали се като говеда в оксиморони и синуси, ще кажем:

“Не знаем, но май тези резултати ще определят приятелите на любимото ти дете в следващите пет години. Учителите, които ще помни цял живот. Училището, до което ще иде хиляди пъти и грозната дреха, която ще навлече на абитуриенския си бал.
Пет години смях, сълзи, любов и житейски преживелици. Та, вероятно за това е всичко”.

Но най-важното е, че всичко вече свърши. Честито, мили родители на седмокласници! Оттук насетне започва лятото. Прекрасно лято ви желая и не забравяйте да кажете на децата си, че ги обичате. Защото изпитите свършиха и вече всички ще имаме пари за сьомга, диаманти и почивка на Малдивите. Наздраве!

Facebook коментари

Добави коментар