Животът на Диана: Следене, тормоз, заплахи и три жалби в прокуратурата

1

В деня, в който в България се провежда мирен протест в подкрепа на Истанбулската конвенция, в Майко Мила! публикуваме поредната история на жена, жертва на домашно насилие, която би трябвало да може да се ползва от защита от страна на държавата, но изглежда, че това някакси не се случва по категоричен начин.

Това е историята на Диана (името е сменено от съображения за сигурност), която се свърза с нас в отчаяние от ситуацията, в която се намира вече над 1 година. След нанесен ѝ побой от страна на съпруга ѝ миналия януари, и след като полицията идва и ѝ помага да напусне жилището заедно с детето, започва и една от най-кошмарните години в живота на Диана, в които тя е следена, заплашвана и тормозена – най-вероятно от човека, който все още е неин съпруг (делото за развод предстои).

Историите като тази на Диана са много. Почти всеки ден в Майко Мила! получаваме по едно съобщение или сигнал от жена, която в момента живее или е живяла доскоро в подобен кошмар (ето всичко, публикувано при нас по темата за домашното насилие).

Всички те потвърждават едно – държавата не осигурява почти никаква защита за тях, а в някои случаи дори и при наличие на доказателства (медицинско свидетелство и протокол от полицията), съдът не отсъжда делото за домашно насилие в полза на жертвата, нито пък полицията и прокуратурата предприемат мерки, които да ги спасят от психологическия и емоционален тормоз.

Припомняме, че само миналата година ТРИ жени бяха ликвидирани от партньорите си, при положение, че в два от случаите срещу насилниците е имало редица подадени жалби.

В случая на Елена, която беше разстреляна от съпруга си пред очите на приятелката ѝ, поредната жалба, че мъжът нарушава издадената ограничителна заповед, е подадена часове преди разстрела! За съжаление, никой не е обърнал внимание на тези жалби и резултатът е видим за всички – Елена вече не е между живите, а децата ѝ остават сираци.

Ще попитате, вероятно, какви са мерките, които полицията трябва да предприема по такива жалби. Ами, една от тях е арестът при нарушаване на ограничителната заповед – нещо, което никога не е извършено в случая на Елена.

За съжаление, колкото и да си говорим, че Законът за защита от домашно насилие е достатъчен и осигурява безопасността на жертвите, истината е друга. И тя е, че по силата на този закон домашното насилие не е криминално престъпление, а има характер на административно нарушение.

За престъпление започваме да говорим едва когато бъде регистрирано нарушаване на ограничителната заповед (ако такава е издадена от съда), но, както вече разбрахме след смъртта на Елена, явно и то не е смятано за много сериозно.

Всичко това, а и много други неща, ще се наложи да бъдат променени, когато ратифицираме вече подписаната от България Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие. Защото тя ще наложи криминализирането на домашното насилие и всички актове на психологически тормоз и следене, ще наложи ефективно разследване на всеки сигнал за домашно насилие и още много други неща.

Затова, след като прочетете историята и на Диана, помислете отново върху въпроса за ратифицирането на Конвенцията и нелепите приказки, които се изприказваха по въпроса в последните седмици. Българските жени имат право на защита и нормален живот – без насилие, тормоз и заплахи и когато държавата ратифицира тази Конвенция, ще се наложи да гарантира въвеждането и прилагането на такива мерки.

******************

“Аз съм в другата роля, в ролята на майка, на вярваща, на наивна, на обезличена. Тази, която мислеше, че в един момент той ще се промени, че всичко ще е нормално. Аз съм от провинцията, дошла в София да учи, с надежда за хубаво бъдеще.

Срещнах го тук – той беше прекрасен, мил, грижовен. Живеех сама на квартира, имах работа, имах куче, имах приятели. Влюбих се в него и скоро се преместих при него в едно село близо до София. В началото нямах кола и той ме караше всеки ден до работа, а вечер ме чакаше и се връщахме заедно обратно. След време това спря и започнах да пътувам сама по 50 км на ден.

Започна да настоява да имаме дете, въпреки че имаше две момчета от първия брак. Скоро забременях и понеже имах постоянни контракции, останах вкъщи сама от 4-тия месец.

Тогава започна да се променя, а когато се роди детето, агресията му започна да ескалира още повече.

Започна много да пие. Два пъти му взеха шофьорската книжка след употреба на алкохол. Крещеше, караше ми се, опитваше се да ме превъзпитава, дразнеше се, че детето плаче, че се буди, че искам да играя с нея. Ядосваше се, че не искам да говоря с него и всеки разговор завършваше с обвиненията, че съм тъпа селянка, че съм некадърна, че нищо не разбирам, че съм се провалила с детето, че семейството ми е ужасно, правеше скандали всеки път, когато близките ми дойдат на гости…

Ние нямахме приятели, никой не искаше да идва при нас. Постепенно започнах да се чувствам самотна и единственият ми „приятел“ стана дъщеря ми.

Няколко пъти си тръгвах с детето, спахме при приятели, в хотели, последният път бяхме под наем. Той всеки път ми звънеше, крещеше, казваше, че ще вземе детето и няма да я видя повече. По време на последната раздяла той дойде в офиса ми и ми показа епикриза, която твърдеше, че има рак. Бях съсипана, чувствах се зле заради това, че е болен, и… се върнахме при него.

За известно време скандалите спряха, но за кратко. Той ме лъжеше ден след ден, че ходи на процедури, че се лекува, докато не разбрах, че това е поредната лъжа. Оказа се, че няма рак и никога не е имал – впоследствие това бе потвърдено от лекар, който видя епикризата.

Преместихме се отново в София, но тормозът ставаше все по-силен – започна да ме блъска, да ме удря, да ни гони вечер, да ми крещи пред детето, което вече беше на 4 години и половина. Тя се плашеше, искаше от мен да го чакаме да заспи, за да можем да си поиграем малко.

Той започна да се държи лошо и с детето, отношението беше същото – крещеше, обиждаше я, казваше ѝ, че е идиот, че е провал, като майка си, че е некадърна, че за нищо не става, блъскал я е 2 пъти, в които тя си е удряла главата.

Тя ме питаше защо не ѝ намеря по-добър баща, казваше на родителите ми, че се радва като го няма, за да не ни крещи, казваше също, че трябва да избягаме.

И така дойде датата 23 януари 2017 година, когато, след като се върнах с детето от градина, го заварих отново пиян вкъщи… Започна да крещи, затова ние с дъщеря ми отидохме в детската стая. Започнахме да си играем на “лекари” – тя ме преглеждаше, клекнала до леглото, а аз лежах. Баща ѝ нахлу в стаята и я попита нещо, а тя не отговори и после му каза, че не иска да говори с него.

Тогава той я настъпи по крака и след това я изрита в гърба… Аз станах и го блъснах, и тогава агресията му се прехвърли върху мен – удряше ме с юмруци в гръдния кош, блъскаше ме, влачеше ме за краката по пода, душеше ме, крещеше ми повече от 2 часа, в които малката беше в истерия. Някакси успях да набера 112 и когато полицаите дойдоха, ни изведоха от апартамента.

За щастие, имахме къде да отидем и извадих Заповед за незабавна защита за детето и мен.

Няма да влизам в подробности за ужаса, в който живеем след това. Важното е, че ние се махнахме. След като детето престана да живее в тази среда, започна да се подобрява малко, вече има приятели, в детската градина взима участие, не мълчи през целия ден, по-усмихната и весела е. Тя иска да излиза с други деца, иска да ни идват гости, иска да прави подаръци.

Нито едно дете не трябва да бъде унижавано, да бъде обиждано, да е игнорирано, да бъде удряно. Не трябва и да вижда как това се случва на някого от тези, които обича.

Отне ѝ много време да забрави отчасти ужаса, да се успокои и да не проявява агресия. Тя трябваше да знае, че това не е нормално, че не такива са отношенията в нормалните семейства.

Не разбирам тези, които говорят, че жените злоупотребяват със Закона за защита от домашно насилие. Близо година се грижа сама за детето си и честно казано, ако знам, че баща ѝ няма да ѝ навреди, и че като е с нея, той няма да се напие и пак да я рита, с радост бих искала детето да има контакт с него.”

***************

Проблемите на Диана обаче съвсем не са приключили. Въпреки наличието на медицинско свидетелство за нанесения ѝ побой, въпреки експертизата за състоянието на детето и протокола от полицията, на първа инстанция тя губи делото, заведено от нея срещу съпруга ú за домашно насилие.

С това идва новият кошмар – страхът, че е следена, както и анонимни заплахи за живота ѝ, в случай, че реши да обжалва решението на съда.

Доказателства, че заплахата е отправена именно от съпруга ѝ, разбира се, няма, но сами можете да предположите кой би могъл да стои зад подобно съобщение.

До този момент Диана е подала три сигнала в прокуратурата, три – в отдел „Закрила на детето“ и в шест – в полицията. Била е на безкрайни разпити в полицията и на непрестанни срещи с институции.

Трите жалби до прокуратурата са обединени и по тях е заведено общо досъдебно производство, като дознателят е удължил срока на разследването с 2 месеца, до 13.02.2018.

Ако се чудите как изглежда една жалба до прокурор за тормоз и какво всъщност означава тормоз – ето малък преразказ на документа.

……….

На 21.05.2017г. бях с дъщеря ми ………….в Борисовата градина, след обаждане от скрит номер на мобилния ми телефон, на който аз не отговорих получих съобщение от нов акаунт във Фейсбук съобщение, което гласи: „..мисля да сменя плочата. Ще си платя и као оживееш или излезнеш от болницата ние с нея ще сме далеч. Да си реализирам и другата мечта – да се разкарам от тъпата държава. Обжалвай и го правя.“ Смятам, че този нов профил е създаден от съпруга ми, с който не живеем заедно от 23.01.2017г. след нанесен побой върху детето ни и мен.

……………

Не за първи път той отправя заплахи към мен като мога да дам пример от 02.02.2017г. ми писа във Viber „Затова хора умират. Приятно прекарване“ след като аз му написах, че сме навън.

………………..

Беше писал на 01.03.2017г. до моята майка, че ще ме вкара в затвора. Също така изпрати съобщение и до мен, в което е написал, че е разбрал кой ще бъде свидетеля ми по делото едва няколко часа след като имах среща в кантората на моя адвокат и се обадих по телефона на баща ми да му съобщя.

На 30.03.2017г. ми изпрати съобщение „За малко да наруша заповедта днес – ама де да знам че чак в 9:30 ходиш на работа!? И само по жилетка и голи краци – не ти ли е студено?“ Той отлично знае кога отивам на работа.

Многократно смених паролите си на всички акаунти, които имам и все пак той успява да чете съобщенията ми, като цитира думи, наши действия или събития, които сме коментирали. От 21.05.2017г. в разговорите с мои приятели във Фейсбук се появява текст, че е добавено ново устройство.“

……………………………

Освен това в предишни съобщения казва, че ме е виждал и описва как изглеждам и с какво съм облечена, при положение че нямаме общи места за отдих и почивка или вероятност да се засечем по път за работа или детска градина.

…. отдавна следи личната ми и служебна кореспонденция. Компютърните специалисти по местоработата ми споделиха, че са открили шпионски софтуер на телефона и компютъра ми. Което считам за безкрайно обезпокоително.

Изключително притеснена съм за сигурността, живота и здравето на детето, както и на моите собствени.”

А ето и част от заключенията от психологичните оценки, правени на детето от две различни специализирани институции:

„…. По време на изследването …. е некооперативна и несъдействаща, много затворена и мълчалива в началото на интеракцията. Трудно вербализира преживявания. Налице са определени елеменит на агресивно поведение. Бащината фигура е неглижирана и негативно етикирана. Налице е тежко разцепване на родителската двойка. Отчитат се повишени нива на сепарационна тревожност, демонстрирана като изразено нежелание за отделяне от майката. Препоръчва се систематична психологическа помощ и подкрепа.

……..

“емоционално-поведенческа сфера: тревожна, некомуникативна, частично кооперативно; изразена привързаност към майката на фона на преживяна психотравма, свързана с домашно насилие. ….

Заключение: …. емоционално-поведенчески дефицит на фона на преживяно домашно насилие.

Както самата Диана написа в хода на разговорите с нас – „няма да влизам и в подробности какво ми коства и до момента психическият, емоционален и икономически тормоз, след като го напуснах. Заплахите за убийство, за отвличане на детето, заплахите, че няма да я видя повече. Фактът, че не ни върна дрехите, играчките на детето, документите и други вещи.”

Всичко казано и показано дотук е малка илюстрация на това какво търпят и преживяват жертвите на домашно насилие и техните деца.

Много често тези от тях, които се осмелят и напуснат насилника, попадат в следващия кошмарен период – този на тормоз, заплахи и следене, и от друга страна – непрекъснато писане на жалби и молби за съдействие от прокуратура и полиция (също в повечето случаи – без ефект).

Време е да осъзнаем, че домашното насилие не е просто някакъв битов и личен случай на неразбирателство, а огромен обществен проблем, срещу който вече е крайно време да се изправим и честно и да си признаем, че не правим почти нищо, за да го изкореним.

А не е като да нямаме възможност – просто трябва да бъдем по-съпричастни, да настояваме за законодателни промени, да искаме час по-скоро ратифициране на Истанбулската конвенция, да говорим за случаите на домашно насилие и да не се поддаваме на опити за манипулации, като тези, в които няколко мъже от политическия живот на България се опитват да ни вкарат в последните седмици с измислиците за третия пол.

Истината е една – в България домашното насилие е прело размерите на епидемия и тя може да бъде овладяна само със спешни и много конкретни действия и участие на цялото общество.

Това е, което в момента Диана и хиляди други жени като нея се молят да се случи.

Facebook коментари

1 коментар

  1. Затова никога няма да се върна в България. Обичам я, но също така и я мразя от дъното на душата си, заради точно тези влудяващи нелепости.

Добави коментар