Пътуване из дебрите на българската администрация

1

Нали помните Дарина Рангелова? Помните я, няма как да я забравите. Писала е при нас безброй пъти (всичките – тук), а днес е отново на амбразурата с текст по една наша крайно любима тема на Красимира, а именно – АДМИНИСТРАЦИЯТА. Красимира особено обожава ведомствените бележки, малоумните изисквания и безкрайните опашки пред ГИШЕ, затова прегърна горещо днешния текст на Дарина и само иска да я успокои, че поне не ѝ се е наложило да ходи в митницата, въоръжена с БЕЛЕЖКА. И така, дръжте се, ето какво преживява човек, който се връща за известно време в България и му се налага да тръгне да “оправя документи”.

***************************

Колкото и да е приятна ваканцията в България, рано или късно се налага да си имаш работа с някоя администрация. От мен да знаете – чудесен начин за справяне с носталгията, ако имате такава, е да опитате да си свършите някоя административна работа.

Задача номер едно е да оправя документално българското гражданство на дъщеря ми и да извадя паспорт. Какъвто и документ да искаш да си извадиш, трябва да имаш постоянен адрес в България. Това е някакъв оксиморон, защото постоянния ми адрес – логично, е в чужбина.

Е, аз все пак си имам такъв адрес по лична карта, въпреки че той няма нищо общо с истината – апартаментът е продаден и дори от Общината да искат да ми пратят картичка за Коледа, тя няма как да стигне до мен. Така че не знам за чий е този адрес.

Трябвало и телефон. Аз безразборно раздавах телефоните на близки. Интересно, но никъде не ми поискаха имейл, а това е най-сигурният начин да се свържат с мен, ако решат да ме питат как съм.

Та, отивам в Ритуалната зала с всичко преведено и заверено на сто и пет места. Да, в ритуалната зала се пресъставят актове за раждане, но нямаше ритуал. Жалко, щеше да е готино кметицата да ни връчи акта за раждане и да се закълнем в нещо.

Вместо това, служителката ми обясни, че второто име е преведено грешно като презиме, то всъщност е първо (лично). За да разберете какво ви говоря, презимето на дъщеря ми е Дарина, а не Иванова, както трябваше да е, ако бяхме спазили българската традиция. По българския закон обаче презимето може да е само на бащата. Затова детето е с две лични имена и фамилия – без презиме.

Писах имейл на кмета на общината по този въпрос. Няма отговор. Нямам шест месеца на разположение да ги чакам, затова с новия акт за раждане и двете деца отивам да си вадим паспорти.

1-во районно е най-вехтото, тясно, задушно и бавно районно управление. Шегувам се. Сигурна съм, че има сериозна конкуренция!

Организацията е феноменална. Прекарахме три часа там, въпреки че се възползвах от предимството за майки с деца – нещо, което го няма в Канада, но дори и така там не ми се е случвало да вися някъде три часа.

На един от многобройните актове за раждане, пълномощни и каквото там носех съм пропуснала да направя копие. Наложи се да отида с двете деца някъде до отсрещната страна на улицата, за да направя копие – защото никъде там, в районното, няма една скапана машина, на която хората да си снимат документите срещу заплащане.

Както и да е, мисията изпълнена, буквално. Тъй като се налагаше навсякъде да влача децата, Тони всеки път ме питаше „На мисия ли отиваме?”

След това имаше някво писмо от частен съдебен изпълнител за мъжа ми. Обаждам се да питам за какво иде реч – информация по телефона не се давала.

Отивам лично. Според секретарката, пълномощното от мъжа ми, заверено в Консулството в Торонто, „не става”. Поисках това да ми го напише на един лист и да се подпише. Извика юристката. Оказа се, че ставало.

Мисията успешна.

Последната зима сметките за ток на апартамента ни в София са брутални и след като проверката по жалбата ми показа, че всичко е наред, отивам в ЧЕЗ да искам да ми сложат контролен електромер. Тук е мястото да уточня, че където и да ходя, преди това прочитам в съответния сайт какво ще ми е необходимо и си подготвям документите. Ако въобще има такава информация обаче, тя обикновено е непълна, стара или направо грешна. Така си извадих едно удостоверение от общината за 7 лв., което се оказа, че от две години не се използва изобщо.

Та, за ЧЕЗ. Оказа се, че трябва да нося нотариален акт на апартамента – да не би да съм решила да сложа електромер на някой непознат.

Процедурата отнема ТРИ МЕСЕЦА.

Първия месец правят проучване за 98 лв. На въпроса ми какво проучват, отговорът беше – „къде и как ще бъде сложен“. ЕДИН МЕСЕЦ и 98 лева. Ама аз не искам нова инсталация! Искам нов на мястото на стария – все на едно и също място.

Втория месец мислят дали да се съгласят да ти го сложат. Електромера това.

Третия месец не знам, защото спрях да слушам.

Мисията неуспешна.

Сметките за вода не са идвали от месеци и решавам да се регистрирам за електронна фактура. За да стане това, освен всичко друго трябва да въведа номера на фактура от последните 6 месеца. Наложи се да отида лично до офис, за да ми дадат такъв номер. Успях. С ЧЕЗ също успях. Реших и за Топлофикация да го направя. При тези идиоти обаче трябва да отидеш лично в някой офис, да подадеш заявление и след две седмици ще може да се активира.

Мисията полууспешна.

Решавам да си отворя банкова сметка с интернет банкиране, за да мога да си плащам оттук сметки, данъци и каквото там има за плащане. В първата банка ми обясниха, че всяка транзакция се потвърждава чрез смс. Ама аз нямам български номер!

Влизам в друга банка. Няма проблем, купувате си едно устройство за 30 кинта и готово. Поисках да ми го дадат безплатно. Отказаха ми и не им станах клиент.

Влизам в трета банка, където ме увериха, че нямат есемеси, токени и прочее дивотии, и ще си плащам сметките като стой, та гледай. Супер, открих си сметка и накрая ме уведомиха, че трябва да инсталирам някакъв си сертификат на компютъра.

Много бавно казах, че нямам компютър. Ползвам само таблет и телефон.

– Емиии, тогава няма да стане, отсече хубавата кака.

Иначе имало приложение за мобилни устройства, ама първо трябва да се инсталира сертификат на компютър. Освен това дебитната ми карта щяла да стане след 10 дни.

Поисках да ми я пратят на адреса. Чух, че услугата струвала 30 лв. В първия момент помислих, че се шегува.

Сладури.

Естествено, на другия ден си забравих паролата за интернет банкирането. И знаете ли какво се прави? Трябва да отидеш лично в някой офис, за да ти дадат нова срещу 5 лева. Някакъв късмет извадих, че я забравих в България!

А аз иначе имам и компютър, де, ама той е на друг континент. Та като се прибрах, два дни си играх да инсталирам въпросния сертификат. Стана, но от мобилните устройства мога само да гледам, но не и да нареждам преводи. И сега това интернет банкиране мога да го ползвам само и единствено от вкъщи. На път -забрави.

Мисията полуизпълнена.

И понеже вече съм си тук, и имам работещо интернет банкиране, реших да си платя данъците, защото не можах и това да свърша, докато бях в България.

Влизам в сайта на Столична община, за да видя какво дължа. Ама… не може да видиш, защото просто така си си решил. Трябва да имаш ПИН, който можеш да получиш срещу предоставен документ за самоличност във всеки един от отделите местни данъци и такси – който е най-удобен за Вас. Същото и с НАП. Можеш да си правиш каквито си искаш справки, само трябва да отидеш да си вземеш ПИК… лично.

Просто ще си счупя компютъра. Напълно безполезен е, поне за България.

Facebook коментари

1 коментар

  1. Много мрън много нещо! Очевидно писателката не е усвоила канадскo немрънкащо поведение все още!
    Много от нещата, от които се оплаква госпожата съществуват за да се предотвратят злоупотреби!
    Не знам в кои банки е ходила тя, но аз си си направих сметка, онлайн банкиране, инсталиране на сертификата и плащане по банков път през телефона ми за около час и нещо! И да отбележа аз също живея в чужбина! 😉

Добави коментар