Препоръчваме: “Оставих те да си отидеш”

Едно от най-хубавите неща, които може да си причиниш на 1 януари, освен да се проснеш по очи и да спиш като мечка, е да се проснеш по гръб, да си сипеш едно вино и да се потопиш в някоя жестока книга.

Разбира се, когато си майка, условията това да се случи, са много. Първо, децата трябва да могат да се забавляват сами и да си мажат филии с лютеници или ако не могат – да намерите на кого да делегирате отговорността да им ги маже. След това, разбира се, трябва да имаш хубаво вино и най-важното – да си се сдобил с жестока книга. Диван, да се надяваме, всички имат.

И така, на 1 януари звездите очевидно се бяха наредили в чудесна тригонометрична конфигурация за мен, така че ги хванах за рогата и бързо взех някои важни решения.

Отворих бутилка малиново вино Trastena (да, и него го препоръчвам горещо!), набичих климатика, свих гнездо на дивана и извадих една от книгите, с които се сдобих на последния Панаир на книгата –хубавичък психологически трилър, от най-обещаващите. Аз, трябва да знаете, съм хардкор фен на психологически трилъри – и на книги, и на филми (“Изчезвам, но ще ме помниш“, „Целуни момичетата“, „Колекционерът“, „Gone girl”, “Момичето от влака“) – схващате какво имаме предвид. Този даваше надежди да от качествените.

„Оставих те да си отидеш“ на Клеър Макинтош е история, започнала със смъртта на 5-годишно момченце. Прибирайки се с майка си към вкъщи, малкият Джейкъб изскача неочаквано на улицата, където безразсъден шофьор го удря и го убива, а след това изчезва безследно. Започва разследване, което месеци наред не води доникъде, а майката напуска града в опит да започне живота си наново. Дотук сюжетът изглежда много обикновен и дори – колкото и грубо да звучи – леко скучен. Все пак, свикнали сме психологическите трилъри да изобилстват от мрачни и увредени човешки мозъци, които бавно и методично плетат мрежи от лъжи и тероризират жертвите си с регулярни изблици на перфидно или явно насилие.

Тук обаче сюжетът наглед излъчва някаква странна нормалност, доколкото един криминален случай, като убийството на пътя, може да бъде нормален. Няма странни бележки, оставени на масата, няма отрязани телефонни кабели и отвъртени бушони, няма следене в тъмното и тежки въздишки в телефонната слушалка.

Има една жена, която се опитва да преодолее ужасяващата болка от загубеното си дете, като се забива да живее в студена вила в английската морска провинция, където се захваща с ново хоби и не желае да вижда никого. В същото време в града полицията официално постепенно се отказва от случая, но двама детективи продължават полу-тайно да работят по него, надявайки се да открият поне една следа към шофьора-убиец.

И точно тук, когато вече бях на ръба да започна да губя интерес, историята направи фантастичен лупинг – естествено, по правилата на най-добрите трилъри. Плавен и въпреки това – напълно неочакван, необясним и стягащ гърлото, от тези, които те застопоряват в книгата, докато не я прочетеш докрай и след това да ти стане гадно, че е свършила.

Ето това е моментът, в който започва истинският трилър – дотогава ужасът само се е готвел някъде отстрани, успивайки ни леко и елегантно, карайки ни да мислим, че това е просто история за една катастрофа и едно убито дете.

Няма да издавам нищо повече – ще оставя на вас това удоволствие, но не мога да не спомена, че романът вкарва брилянтно темата за домашното насилие, с всичките му етапи и цикли – зараждането, намирането на подходяща жертва, първите знаци, лъжите, нуждата да притежаваш другия човек и болната любов, маскирана като загриженост, патологичната ревност, страха, травмите и ужаса, продължаващ с години.

Класическа история за тормоз, в който много жени попадат и нямат сили да напуснат, потъвайки все по-дълбоко в безпочвени обвинения, безумни упреци, изблици на гняв и ярост, последвани от привидни извинения, докато накрая жената не се обезцени до степен, в която започва да губи представа коя е.

„Оставих те да си тръгнеш“ е изключителна история, от която може да се научат много неща, най-очевидното от които е, че има страни, в които законите са бетон, а престъпленията се разнищват дори и цената за това да е непосилно висока – в буквален и преносен смисъл. Това е и история за безпощадната истина, че едно престъпление почти винаги води до друго, че насилието не трябва да бъде премълчавано, че знаците почти винаги са пред нас от самото начало, но ние сме заслепени да ги разчетем, и че помощта повечето случаи си намира път, но тя все пак изисква минимална сила и желание за спасяване и от самите нас.

Препоръчвам ви тази книга с две ръце – мисля си, че няма да бъдете разочаровани. Освен майсторство за разказване – без излишни литературни финтифлюшки и сложни похвати – авторката притежава и истинска полицейска експертиза. Клеър Макинтош работи в полицията в Оксфорд от 2000-та година и книгата е базирана както на опита ѝ като полицай, така и на емоционалността ѝ на майка, загубила сина си (през цялото време, докато четях описанието на болката по изгубеното дете и на моменти се разстройвах до сълзи, имах подсъзнателното усещане, че това трябва да е писано от човек, който е изпитвал такава болка лично).

Ако вече съм ви убедила, тичайте към книжарницата или дори – още по-лесно – влезте в Ozone.bg и си я поръчайте и тя директно ще пристигне в дома ви. После си освободете някой мразовит следобед, сипете си едно вино или чай и си подарете няколко часа с тази чудесна (и поучителна) книга.

Facebook коментари

3 КОМЕНТАРИ

  1. Дааааа, напълно съгласна съм, че първата половина на книгата е способна да те откаже да я завършиш … аз лично я размотавах дни наред, докато не дойде момента на лупинга :))))

  2. Изслушах първите няколко глави (като аудиокнига) и наистина не съм възхитена. Рядко тегаво и пълно с досадни подробности писание…. Давам шанс на книгата до средата.

Добави коментар