Ода на радостта

0

Днес в Майко Мила! пускаме страхотния и трогателен разказ на Кремена Пашова, която ще ни разкаже как се е срещнала с първите си две деца. Срещата е била дългоочаквана, а пътят до нея – труден, осеян със съмнения, малко болка и… 8 месеца, изкарани в болница. Но всичко това си е струвало – на 11 юли 2002 година Кремена, малко рано и неочаквано, вижда своите Виктория и Александър. Среща, която никога не се забравя! Публикуваме разказа ѝ една седмица след рождения ден на нейните дечица, и макар и със закъснения, им пожелаваме да са здрави, силни и щастливи, а на Кремена – да им се радва и да се гордее с тях.

***********************************

Преди 15 години, на 11 юли, стъпих на финалната права, която щеше да ме отведе до най-голямата промяна в живота ми. За разлика от повечето хора, които очакват това знаменателно събитие с ясното съзнание, че то настъпва – аз тънех в неведение до края. Но пък финалът си заслужаваше и премина в приключението, което още изживявам и, надявам се, до края си да му се наслаждавам!

Но да започнем отначало.

На 11.07.2002 г., в 16 часа следобед, за първи път се прокрадна съмнението, че може би се започва. Час по-късно категорично ми беше обещано, че след една система време всичко ще се нормализира и ще продължа да мътя необезпокоявана до крайния срок.

Аз, научена да вярвам на авторитетни люде, приех думите им за чиста монета и предполагам за това продължих необезпокоявана да чета за стотен път “На Изток от Рая”. По-късно обзета от скука се отдадох на неангажиращи разговори и разказване на вицове с персонала. Чак на следващият ден си обясних изненадата, с която ме гледаха и следяха за промени в поведението ми. Предполагам, че щеше да е нормално ако виках, плачех или пъшках. Все пак бях в предродилна зала …

Но да започнем наистина от самото начало.

Моите бъдещи деца известиха присъствието си на 20.12. 2001 г. с двете чертички на теста за бременност. Радост, но и страх. Объркани чувства, скоро пометени от еуфорията и вътрешното усещане, че този път всичко ще бъде наред.Трябва да е така! Първият преглед потвърди бременността и аз потънах в тихи мечти за всичко, което ми предстоеше.

Изкарах Коледа и Нова година, преструвайки се на болна, за да не събудя подозрението на родителите си. Не исках да казвам преди да съм сигурна, преди да чуя сърчицето на детето…

17.01.2002 г,. Антоновден – събуждам се, чувствам се странно, има защо, кървя…паниката, нещо, което не се забравя, телефонът, лекарят ми, най-близкият ми човек в онези дни. Приема ме веднага – новините са две – аз ще се оправя и имаме сърчица. Две! Дежа вю…Нов страх, нова радост, прокрадваща се надежда.

18.01.2002 – влизам във Втора градска. Доктор Калев е с мен, той беше с мен всеки един ден от тези месеци. Накара ме да му обещая, че ще му родя близнаци – той винаги си бил мечтал за свои, но нямал, аз съм била шансът му. Знам, че просто ме окуражава и успокоява, но се хващам за всяка дума като за спасителна сламка. Времето в болницата минава бавно. Скоро всички ме познават – другите пациентки идват за няколко дни в патологията и после ги изписват – или с бебе на ръце, или в по-добро състояние, и ги пращат да си бременеят у дома.

А аз все съм си там, едният от лекарите ме наричаше шеговито на визитации Вечната Амбър.

Зимата мина, дойде пролетта, разменяме си мартенички в отделението с лекарите и сестрите – те са новото ми семейство. Най-накрая ми разрешават да се прибера за уикенда. И изненадаааааа. Дрехите, с които съм влязла в болницата, не ми стават – обувам панталона, но никакъв шанс да вдигна ципа. Огромната болнична нощница ме е заблуждавала, че все още съм много слаба.

Дебелея, доволна съм, те растат. Една нощ ги сънувам – момче и момиче са. В съня ми имам тъмнокоса, тъмноока дъщеря, и слабо, русо момченце с очила…Почти мога да извикам в паметта си образите от съня ми. Доста месеци по-късно установих, че те изглеждат точно обратно от видяното насън.

13.04.2002 – нещо се случва, отначало не разбирам какво точно е. Но то се повтаря след няколко часа. После пак – в един момент вече няма съмнение – ритат. Моите деца, движат се в мен, аз ги усещам и това ме кара да се почувствам като храм, в който расте чудо. Моето лично чудо. “”И Бог създаде Човека” е написано – е аз не съм Бог, но го направих. Създадох живот. Усещане, което не може да се сравни с никое друго.

Месеците минават, пролетта прецъфтява. Бременността ми е очебийна. Стартирах от 45 килограма, но в началото на 6 месец изглеждах като диня на клечки. Растях основно на корем. Харесвах го – имаше неправилна форма и ако се вгледаше човек внимателно можеше да различи очертанията на телцата им, когато се преобръщаха вътре в мен. Страхотно. Защо нямах камера тогава – беше гледка, която заслужаваше да се види.

Влязох в 7 месец и колкото повече напредваше времето и натежавах, толкова по-доволна и спокойна се чувствах. Наближаваше моментът, който чаках отдавна. 22 август. Датата, на която трябваше да стана майка. Но явно съм си правила плановете без децата. Те имаха собствено мнение по въпроса. Това с мнението продължава да важи в пълна сила и в момента.

Дни преди рожденият ми ден отивам на контролен преглед – любимият ми доктор заминава на море и иска да ме види, за да се увери, че ще дочакам завръщането му в пълен комплект. Явно прегледът не го успокоява – след кратка пауза у дома отново ме връща в болницата. Изписват ми дълъг списък с лекарства, който допълва това, което вече пия. С контракции съм от 4 месец – свикнала съм. Лекарствата и дискомфортът ме съпътстват от самото начало. Но няма значение. Нищо няма значение освен целта – да се родят живи и здрави.

03.7.2002 – навършвам 27 години. Сама съм в болничната стая. Обадиха ми се приятели, получих и два букета. Но никога не съм имала по-самотен рожден ден. И по-тревожен. Така или иначе, яснотата на ситуацията е плашеща – да, стигнах до тук, но сега вече нищо не зависи от мен – тялото ми следва някакви собствени вътрешни импулси и аз просто се подчинявам със сляпа надежда на всички лекарски предписания, стискайки си палци да знаят какво правят и да ми помогнат да задържа децата максимално дълго.

11.07.2002 г. – горещ, летаргичен ден. Цял ден четох книжка и изядох килограм ябълки и банани. Топло ми е, трудно подвижна съм, всичко ме боли, но иначе се чувствам добре. Във ведро настроение. В един момент регулярното, следобедно записване на тоновете се превръща в лудо препускане – появява се акушерка с количка, дежурен лекар от родилна зала, настояват да се преместя в предродилна зала.

Паникьосани са. Не разбирам защо е тази врява – чувствам се добре, да – боли ме, но мен ме боли от 4 месеца насам. Нищо ново.

Припомням, че не съм тяхна пациентка. Моят лекар все още е в отпуска. Докато го няма имам два телефона на негови колеги, които да потърся при нужда. И понеже дежурният лекар д-р Желязков държи на своето, че сигурно са ми изтекли водите (как, по-дяволите, е възможно да не усетя това – не съм ставала от леглото цял ден!!!) и настоява да бъда преведена по спешност в родилното отделение, решавам да ползвам номерата за спешни случаи.

Звъня. За мой късмет, човекът е в болницата. Идва бързо. Междувременно ме местят без да ми позволят да си взема нищо освен книгата. Все така истерично-паникьосани ми забраняват да пия вода, питат кога съм яла и възмутено клатят глава, когато разбират колко банани съм изяла само преди 10 минути. Започват да ми лазят по нервите, за пореден път настоявам, че се чувствам добре и нямам намерение да раждам.

Междувременно се появява моят ангел-спасител – д-р Димов. Бърз преглед на видеозона – водите не са изтекли, всичко с децата е наред. Но, да, контракциите ми са твърде силни. Докторът въдворява ред. Укротява кудкудякащия дежурен, който си знае неговото – отговорността била негова и аз съм била за раждане. Когато чуват, че съм в 32 г.с. изведнъж млъкват и започват да приемат доводите на д-р Димов, че не трябва да бързаме, а да се опитаме да предотвратим раждането.

Вече не съм лиглата, която не иска да ражда – гледат ме със съчувствие, клатят глави, шушукат, 8 месец, сигурно са мънички.

Прокрадва се думата “местене”. “Майчин дом” е за мен, тук нямат апаратура за толкова недоносени – шепнат, но чувам всяка дума. Протестирам, настоявам да говорят с мен, а не да се държат все едно не съм в стаята.

В крайна сметка разумът надделява, духовете са успокоени. Включват ми система. Д-р Димов обещава, че след една-две банки положението ще е под контрол и ще ме върнат обратно в стаята ми. Вярвам му, той изглежда спокоен и уверен. А и аз искам да е прав. Знам, че е рано.

Системата започва да отмерва капка по капка ритъмът на емоциите ми, скоро ме отпуска, спирам да усещам контракциите толкова отчетливо и започвам отново да чета. Дни след това си дадох сметка каква късметлийка съм, че бях сама в предродилна зала. Ако до мен имаше раждащо момиче, което да чувам и виждам, със сигурност нямаше да мога да запазя спокойствие и да отпъдя паниката.

Времето напредваше – акушерките се появяваха една по една на вратата на равни интервали и с изпитателни погледи ме питаха как съм и дали нещо ме боли. В 7 застъпи нощната смяна. Оказаха се повече познати физиономии – вечеряхме заедно, смяхме се, вицове за блондинки и т.н. В един момент системата свърши. За мой късмет на смяна беше д-р Василев – другият лекар, който трябваше да търся при нужда.

Последен преглед, за да решат какво правят и ….о, ужас…. 7 сантиметра разкритие, нямаме време, спешно секцио, чувам като във фуния, говорят ми нещо, а на мен главата ми кънти – рано е, не се справих…Поемат ме някакви ръце, водят ме, обясняват ми процедурите, подготвят ме, няма време, бързаме, помагат ми да се кача на масата, анестезиологът има плешива глава, която свети над мен, огряна от прожектора над операционната. Пита как се казвам… през сълзи се опитвам да му отговоря…не помня дали успях, заспала съм.

Събуждам се, тъмно е, не съм сигурна дали съм си отворила очите или просто съм се събудила без да гледам. Странно усещане. Опитвам да се размърдам – болката изведнъж се появява – дали от движението ми или защото съм промрънкала нещо без да се усетя, но чувам глас вдясно от себе си.

Здравей, аз съм Петя.

Явно съм будна, невидимата Петя звъни на сестрите. Идва една акушерка и пали лампата, вече определено съм будна и виждам, гледа ме изпитателно, усещам устата си странно подута от упойката и трудно артикулирам, но успявам:

Добре ли са?

Това е единственият въпрос, който има значение в момента и отговорът: “Честито, имаш син и дъщеря” Да! Да!

Александър – 2230кг и 46см, роден на 12.07.2002 в 00:12ч

и Виктория – 2020кг и 45см, родена на 12.07.2002 в 00:15

Така, в един най-обикновен юлски петък светът ми се преобърна. И вече 15-та година се наслаждавам на последствията от появата на двете същества, които ми показаха колко малко знам за себе си и колко неподозирани възможности имам.

15 години, в които ме дариха с безкрайна върволица от първи “неща” – първи усмивки, първи зъбчета, първи крачки, първи думички, първи изречения, първи откровени разговори… дълъг, дълъг списък от спомени. Къде важни, къде дребни неща, които сме правили, откривали, измисляли заедно. Многобройните белези, които маркират израстването им.

Мога да разказвам повече от денонощие без да се уморя и да ми омръзне всякакви случки, които една след друга изникват в съзнанието ми – усмивки, сълзи, възторзи, сръдни. Малките камъчета, очертали пътечката на дните ни, които са още в началото.

Преди 15 години за 8 месеца имах 3 сърца. Сега две от тях бият извън мен, но аз все още ги усещам в себе си и знам, че винаги ще е така! И това ме прави безкрайно щастлива!

Малкият мъж и малката мис – двамата, след които вече нищо не е същото! След броени минути започва денят, в които ние се срещнахме и който се надявам за посрещаме заедно още дълги години!

Тази Ода е моето благодаря към тях и към най-малкият ми син, който се появи 10 години след тях, и си беше едно истинско чудо – те тримата са всичко, което винаги съм искала!

Facebook коментари

Добави коментар