Нещо наистина не беше наред, след като родих

0
Снимка: Maranatha Pizarras

Често всичките очаквания, които сме имали по време на бременността, се променят, след като родим. А често някакво непознато и неосъзнато чувство ни хваща за гърлото и стиска колкото може. Следродилната депресия е сериозно състояние, което често е пренебрегвано, но може да има съкрушителни последствия. Не за първи път говорим за това – поставяли сме проблема в текстовете Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, както и Следродилното изтощение може да трае 10 години! 

Днес споделяме с вас разказа на Лей Тейлър, която влиза в най-тъмните дебри на съзнанието си и се опитва да овладее опустошителната сила на следродилната депресия. Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!

——

Прибрах се у дома, заедно с моята малка радост, но един уикенд по-късно реалността ме удари. В неделя сутринта в 02:36 часа казах на съпруга си: „Не зная дали мога да се справя с това“. Но това, което наистина имах предвид, беше: „Не искам да правя това“.

През юни 2016 г., малко преди 35-ия ми рожден ден, родих моето момиче пет седмици преди термина. Нарекохме я Изабел. До този ден стигнахме след много вълнение и очакване… и пет месеца повръщане. След като наблюдавах как приятелите ми се радват на своите безценни малки чудеса, сега бе мой ред. Аз щях да имам своето собствено прелестно вълшебно създание, което щеше да предизвика в мен завладяващи чувства.

Да, аз бях завладяна от емоции, но, за съжаление, не любов и удивление, а абсолютно противоположни. През първите няколко седмици безмълвно се борех с това, което изпитвах към дъщеря си. Не чувствах любов или дори топлина. Бях учудващо безразлична и с течение на времето станах все по-убедена, че дори не я харесвам.

Първият път, когато разбрах, че това не е временно, беше уикендът, в който се прибрахме у дома, след като вече беше прекарала 8 нощи в детското интензивно отделение на болницата. Усещането съчетаваше празнотата на отчаянието, остротата на ужаса и нещо, което си представям, че е доста подобно на чистата скръб. След 36 часа непрекъснато пищене и никакъв сън, чувството разцъфтя и задуши живота в мен. Това бе началото на война, в която потърпевша можеше да бъде дъщеря ми, война, която бушуваше вътре в мен и истината е, че никога не е спирала. Спечелих много битки, но войната все още не е свършила. Това чувство ми напомня на Лорд Волдемор от книгите за Хари Потър – колкото и да се боря с него, колкото и голямо да е надмощието ми, то просто няма да умре.

Така че, само след 11 дни работа, за която бях сключила договор за остатъка от живота си, тихо и безпомощно осъзнах, че вече не искам тази позиция. Всичко, за което можех да мисля, беше: „Как да се измъкна от това?“.

Дъщеря ми беше невероятно трудно бебе – олицетворение на недоволството – през първите 16 седмици от живота ѝ. И докато съм сигурна, че нейното настроение е допринесло за тъмните ми чувства и мисли, не бе само то. Съберете едно недоволно недоносено бебе, измъчвано от тежък рефлукс и колики, и жена с диви хормони и история на депресия и тревожност, и ще получите перфектното природно бедствие.

Сега е моментът да изясня, че не е задължително някога да си страдала от депресия или тревожност, за да имаш следродилна депресия – тя може да засегне всяка жена. Нито пък засяга само онези, които са преживели трудни раждания – може да се появи след всякакъв вид раждане. Или пък засяга само майките за първи път – може да имате прекрасно първо преживяване и да страдате от следродилни психични проблеми с второто или третото си дете.

Изследванията показват, че вероятността да имате следродилна депресия се увеличават с последващи бременности, ако сте я преживели с първото си дете.

Няма обаче твърдо и бързо правило и зависи изцяло от човека, колко деца има и как мозъкът и химията му реагират на сътресението от това да имаш дете. Съжалявам, зная, че ясен начин да се предскаже всичко това би бил чудесен, но просто нещата не се случват по този начин.

Ден след ден, моето настроение се сриваше. Станах напълно безразлична към всичко – храна, къпане, говорене, дори към сериала Живите мъртви. Но най-тъжно от всичко, основният обект на моето безразличие, беше бебето-чудо, за което толкова дълго мечтах. Чувствах се куха, празна, бледа сянка на себе си. Едва се занимавах с бебето и не правех друго, освен да умолявам през сълзи да не оставам сама с нея. Да се съмнявам в способността си да се справя с тази бебешка история – в главата ми отчаяно крещях за някой, който и да е, да ме измъкне от това.

Тъй като няма „рекламации“, когато става дума за дете, аз се оттеглих в себе си и в телефона си – пристрастих се към Candy Crush. Поглеждайки назад, се изумявам как успях да се изолирам емоционално и психически – дори и неутешимият плач на новороденото ми не успяваше да ме докосне. През голяма част от времето мълчаливо се отказвах от отговорността си към всички останали – който и да е, наистина – знаейки, че ако не реагирам, рано или късно някой ще ѝ обърне внимание.

Тъй като все още кърмех, бях принудена да общувам редовно с нея, но не присъствах. Гледах през прозореца, докато тя се хранеше (копнеейки да съм където и да било другаде, вместо на този люлеещ се стол, с нея), или се втренчвах в нея, сякаш беше извънземно същество, с което никога нямаше да разбера или да се свържа. Щом приключеше, я давах на майка ми, на сестра ми, на снаха ми или на съпруга ми и се връщах в леглото или в телефона си.

Бяха ми казали, че кърменето предлага най-специалните мигове, които една майка може да изживее. Безброй пъти бях чувала, че тези моменти на близост – само вие двете, тихо свързани – са безценни. Но за мен цената изглеждаше прекалено висока. Да бъда сама с нея беше най-лошият ми кошмар. И в 03:00 сутринта, в тъмнината, в тишината, в люлеещия се стол, не можех да бъда по-сама. Сама с нея и моите мисли. Това не бяха мигове, за които щях да милея.

През деня беше малко по-поносимо, защото почти винаги имаше някой с мен, но когато ставаше ясно, че този човек се готви да си тръгне, не можех да се сдържа да не се разплача, да не трепери гласът ми, да не ми се вие свят, като стана и да не се потя. Бедната ми майка буквално се отказа от три месеца от живота си, за да се грижи за две деца – нейното и моето.

Всеки ден беше едно и също – живеех от хранене до хранене на всеки три часа. Пелени, хранене, повръщане, плач, люлеене, сън, пауза. И отново. Нямах нищо друго освен време, но нямах никакво време. И минаваше болезнено бавно. Нищо не правех за да се промени ситуацията, освен да искам да се промени. Надявах се, колкото се може по-бързо, тя да стигне до тези важни етапи, които трябваше да улеснят нещата.

Просто изчакай 6 седмици, 12 седмици, 6 месеца, ще видиш разликата. О, но тя беше недоносена, така че, трябва да се приспособиш, ще е повече от 10 седмици, 16 седмици. Дръж се, ще се подобри.“ Заветните цели се отдалечаваха от мен.

С риска да прозвуча безсърдечно, мисля, че нейната безпомощност ме безпокоеше най-много, нуждата ѝ, това, че разчита на мен. Не можех да го понеса. Напрежението бе твърде голямо. Мъчех се да се справям, как очакваше, да ѝ помагам и тя да се справя? Тя ме беше хванала като окови, вече нямах свободата да си тръгна и да правя каквото искам (опитайте да пишкате, докато държите новородено, късмет, ако положението е по-сериозно). Бях закотвена на люлеещ се стол и котвата беше моето бебе, а тежестта на очакването ѝ затрудняваше дишането.

Дългосрочната перспектива на това ограничение усилваше чувството на мисли и чувства винаги са съпътствани с тежестта на вината, че се чувстваш и че мислиш по този начин.

Приятелите и семейството ми бяха невероятни по това време, редовно посещаваха и търпяха призрака на своя близък човек. Тогава моите приятелки, които бяха майки, споделиха с мен колко тъмни са били мислите им през първите седмици и те наистина бяха тъмни. Изпитвах мрачна наслада от историите им, тъй като ме караха да се чувствам по-добре за собствените си мисли и усещания.

Често си представях как се качвам в колата и не се връщам, как ѝ намирам ново семейство, което да я обича повече от мен, дори имах намерение да се нараня, за да избягам, но най-тежки бяха моментите, в които исках нещата да се върнат така, както са били – преди Изи да съществува. И в крайна сметка, точно това исках. Исках си живота обратно такъв, какъвто беше, какъвто го познавах и над който имах контрол.

Шокът от това колко постоянна и опустошителна беше тази промяна, която бебето донесе, бе толкова всепоглъщащ, че не можех да видя път през него. И колкото повече всички – и имам предвид абсолютно всички – ми казваха, че това ще се промени, толкова повече не им вярвах. Защото докато минавах през трудностите нещата не се променяха, а в някои отношения даже се влошаваха.

Очевидно не се справях и беше очевидно за всеки, който погледне отвъд отдавна немитата коса и пижама за униформа.

При първото посещение при педиатричната медицинска сестра, Изи пищя от пристигането до тръгването. Майките в чакалнята се втренчиха, едновременно с ужас и облекчение, че това не беше тяхното бебе. Рецепционистът ме съжали, взе Изи и ми каза да ида в кухненския бокс и да направя чай. След около 10 минути „приготвяне на чай“ (т. е. плач и копнеж по различен живот) взех обратно все още ревящото бебе и излязох през потока от състрадателни погледи и насърчаващи слова.

Всеки път, когато заведа Изи на преглед, ми казват, че някои от майките, които са били там в този ден, все още питат за мен. Изи и аз сега сме легенди, майка, с която другите сравняват опита си и бебето – барометърът с който се оценяват другите бебета.

Една сутрин, когато Изи беше на около шест седмици, а аз се криех във Facebook, попаднах на една статия за жена, на име Алисън Голдщайн, награждавана учителка, обикновена майка за първи път, точно като мен. Една майка, която оставя 4-месечното си дете в детска градина, прибира се у дома и отнема живота си. Никой не е знаел, че нещо не е наред – нито съпругът ѝ, нито майка ѝ, нито сестра ѝ, с която тя говори всеки ден след раждането.

Парчетата от пъзела щракнаха и осъзнах, че имам нужда от помощ и то веднага. Още същия ден се обадих на психиатъра си и си запазих час. Казах на съпруга си и на майка си – ако все още не са го разбрали – че не съм добре и че не мога просто да се стегна.

Липсата на сън отежняваше депресията ми, така че психиатърът ми препоръча, заедно с промяна в медикаментите и редовни посещения при психолог, да наемем нощна сестра. Иронията е, че преди да родя аз бях една от тези жени, които осъждаха майките, които наемат нощни сестри, аз ги осъждах, защо „как, по дяволите, не може да се справи някой, който е в отпуск по майчинство“?

Но без тази помощ не зная дали щях да оцелея през първите 12 седмици. Вместо това, аз трябваше да оцелея само 12 часа всеки ден. Сестрата пристигаше в 18:00 часа и поемаше задълженията до 06:00 часа на следващата сутрин. Започвах да броя часовете от около 09:00 сутринта до пристигането ѝ – великото облекчение. И обратното – когато зората настъпваше, тревожността ми скачаше до небето. Веднага, след като чувах, че птиците започват сутрешната си песен, стомахът ми се превръщаше в дупка страх, а сълзите не спираха при мисълта, че скоро ще трябва да поема грижата за бебето – моето бебе.

След като се видях с терапевт няколко пъти, тя успя да ме накара да осъзная, че това, което се чувствах, не бе чудесно, но беше ок, че трябваше да преструктурирам езика си. Не харесвах Изи. Сега. Не ми беше приятно да съм майка. Днес. Тези емоции бяха чувствителни към времето. Тя ми даде разрешение да не харесвам бебето си по това време. „Какво има да му харесваш в момента? Тя не е много приятна или обаятелна в момента, но това е ок, тя няма да бъде така завинаги.“ И беше напълно права – може би нямаше да се наслаждавам на тези първи 16 седмици от живота на Изи, но 16 седмици в голямата картина са капка в океана.

Това е почти невъзможно да се осъзнае, когато се давиш в тази капка.

Тъй като седмиците и месеците минаваха, бавно, но сигурно чувството се оттегли. Докато продължавах да казвам „Не мога да го направя“, аз го правех. И дори това, което наистина имах предвид, да беше „не искам да правя това“, нямах избор – трябваше да го сторя. Аз бях майка ѝ. Започнах да осъзнавам, че действията говорят по-силно от мислите или чувствата. Аз се грижех за Изи, може би не по начина, по който се надявах, може би не с радостта, която хората очакват, но независимо от това, тя се развиваше чудесно. Недоносено бебе с тежък рефлукс и колики – седмица след седмица наддаваше, докато не достигна съответните възрастови норми.

Всъщност се справях наистина добре и педиатърът, медицинската сестра, приятелите и семейството ми ме насърчаваха. И се чувствах добре, знаейки, че въпреки че майка ѝ не бе добре, Изи получаваше всичко от мен. Не ѝ пукаше, че имам тези негативни чувства. Не мога да кажа със сигурност защо не се е повлияла, но мисля, че за новородено може би най-добрият знак за любовта е грижата – храна, когато е гладно, топлина, когато му е студено, смяна на пелените, когато е необходимо и нежно докосване, когато се нуждае от комфорт. Тя не знаеше, че не се чувствах добре, защото, що се отнася до нея, тя получаваше всичко, от което се нуждаеше. Говорех на нейния език на любов, дори и да не бях особено поетична.

Срам ме е да казвам, че дъщеря ми, с едва няколко седмици на Земята зад гърба си, ме обичаше още от самото начало. А аз бях прекалено откъсната, за да го разпозная. Аз бях човекът, когото търсеха мътните ѝ малки очи, човекът, който искаше да я утеши, първото лице, на което се усмихна, и това, на което извика най-силно.

Сега ясно виждам Изи, като малък човек, който се бореше толкова, колкото и аз. Научих се да признавам победите – големи и малки. През повечето дни я виждам и оценявам такава, каквато е, и след почти 16 месеца започнах да усещам тази дълбока любов, която беше обещана. Сега, когато тя е почти на две години, тази любов расте всеки ден. Тази любов не е съвършена – онова чувство се крие в тъмните ъгли на съзнанието, когато съм уморена или напрегната, когато Изи е в лошо настроение, когато работата е изнервяща или когато животът ми, какъвто го познавах, изглежда далечен недостижим спомен.

Все още има моменти, в които чувството се опитва да ме завлече назад, но те са малко и рядко се появяват. Добрите чувства са далеч по-силни от лошите и сега Изи по-често ме удивява по най-прекрасен начин – придържам се към това, когато другото чувство се опитва да се върне в живота ми.

Ще продължа да се боря, защото сега зная, че чувството лъже, мами и краде. Усещането ме отдалечи от радостта, която трябваше да бъде моя, радостта от безусловната любов, от създаването на нов живот с любовта на живота ти. Тя открадна партньора на съпруга ми – човекът, когото той познаваше и от когото се нуждаеше. То открадна част от доверието му в мен и в отдадеността ми към семейството ни. Усещането ме излъга за Изи и ролята ѝ във всичко това и я лиши от присъстваща и емоционално ангажирана майка, когато тя беше най-уязвима. Онова усещане открадна всичко това от мен, от Изи и от съпруга ми.

Но то няма да отнеме нищо повече от мен, от моето бебе, от моето семейство. Надявам се, че ако четете това и познавате чувството, да видите, че не сте сами, че помощта е там и това усещане не трябва да краде нищо повече от вас и вашето семейство.

Говорете с някого, с когото и да било, дори с непознат. Назначете среща с лекар, свещеник, лечител, съветник, каквото работи за вас. Присъединете се към група за взаимопомощ, създайте група за взаимопомощ. Повярвай ми, когато казвам, има много от нас, които знаят през какво минавате и знаем, че усещането не трябва да ви задушава завинаги, не е нужно да се борите сами, помощ има.

Facebook коментари

Добави коментар