Неща от нашето детство, които трудно ще обясним на децата си

0

Има някои неща, характерни за нашето детство (детството на тези, които сега сме в диапазона 35-40 годишни), които можем да обясним на децата си, ако се въоръжим с малко търпение, помогнем си с YouTube и стари снимки на хартия.

Можем например лесно да илюстрираме момичешката истерия от появата на Леонардо ДиКаприо в света на киното – пуснете им някой от ранните му филми, и вероятно ще разберат – детско-сладникавите физиономии са извечна класика.

Ако извадим албума със снимките от деветия рожден ден на братовчеда, много лесно ще се види, че по онова време нямаше такова нещо като “неподходящ” цвят за детски панталони или рокля – всички ходехме с това, което имаше, а то не беше много и разнообразно. Пола на точки и блуза на райета си беше съвсем в реда на нещата, при това за всички на рождения ден! Най-много някой да имаше зелен чорапогащник или сини дънки, защото баба му е имала долари за Корекома…

Помните ли как едно време маратонките изглеждаха като направени от пластмаса и се нацепваха в студено време? И сега има китайски боклуци, така че и това не е толкова трудно за обяснение.

Има обаче някои неща, които децата ще разберат по-трудно – например какво, по дяволите, сме правели по цял ден, когато сме били деца, като не е имало интернет, кабелна, мобилни телефони, дронове, таблети и онова безумие сегуей?

И как така не сме имали смарт телевизор със 100+ телевизионни канала? Пробвайте се да им обясните например, че през лятната ваканция гледахме Пинко в 19:30 (в детската пауза на “Всяка неделя”) и 4-часовото „Милион и едно желания“, а в останалото време играехме навън с другите деца. И под “играехме” имаме предвид точно това – фунийки, катерене по дървета, стражари и апаши и разни други почти измрели детски забавления.

Да пробваме сега с нещо още по-сложно за разбиране. В някакъв етап от историята на българското човечество Аврора, Арсени, Букетка, Великан, Гица, Джанка, Изографил, Кифирка, Морфа, Пацка, Рою, Сафридка, Самолетка, Ташунка, Трудолюб, Франчешко, Ценцерушка, Щильон и Щоно са считани за напълно нормални имена. Да, хората са кръщавали така децата си!

Имало е родители, които са мечтали някои ден дъщеря им Ценцерушка да бъде похвалена на уредбата в училище като отличничка, или синът им Трудолюб да срещне любовта на живота си Пацка и да създадат семейство. Не че сега също няма залитане в другата крайност – почти сигурно е, че родителите на Виторио и Франческа сигурно искат подобни неща за децата си.

В един или друг етап от детството си, повечето от нас разнасяха мънички пластмасови яйца с малко екранче – на тези екранчета живееха сърцата ни, нашите домашни любимци, нашата „причина за съществуване”. Нашето собствено Тамагочи. Обичахме го, слушахме малките си електронни крясъци от глад и от време на време забравяхме да го вдигнем достатъчно дълго, а то умираше в измъчена смърт. Тамагочито беше може би първият ни досег със света на електрониката и дигиталната Вселена, която поглъща и отнема истинското общуване, което впоследствие напълно се прояви чрез Фейсбук.

Много преди да почне да ни навира децата си в лицето ни, Уил Смит беше идеалният човешки екземпляр. Той несъмнено притежава световен рекорд за спасяването на света в по-голямата част от времето си, като едновременно успяваше да пусне безупречна шеговита фраза и хладнокръвно да кимне към камерата, а ние да изпитаме едно топло спокойно вътрешно усещане.

Уил Смит беше наистина страхотен супергерой, винаги готов да спаси света и момичето си накрая, а дори нямаше пелерина!

А сега имаме Джейдън Смит, който пуска туитове като този: „Ние Трябва да Спрем Да Учим Младите За Миналото И Да Ги Насърчим Да Променят Бъдещето.“ Или този: „Ако Всеки На Света Спре Да Ходи На Училище Ще Имаме Много По-интелигентно Общество.“

Макар на пръв поглед да са абсолютно еднакви, предпочитанията към The Backstreet Boys, NSYNC, Take That или East 17 говореше (и казват дори и сега) повече за вашия характер, отколкото който и да е тест на Роршах.

Да харесваш NSYNC означаваше, че харесваш Джъстин Тимбърлейк, тъй като той очевидно беше най-видимият от бандата със спагетено русата си коса и специфичен тембър. Истинските фенове го харесваха ВЪПРЕКИ спагетената коса и дънковите костюмчета.

Ако сте харесвали Backstreet Boys, това значи, че имате по-обхватен вкус, защото там нямаше някой супер як пич, който да изпъкне на фона на останалите. Ник беше селският здравеняк, Брайън беше срамежливият, чувствителен тип. Ей Джей беше опасното секси наркоманче. Кевин Ричардсън беше немият екземпляр със секси изваяното лицево окосмяване. Никой не харесваше Хауи.

Да избереш между двете групи беше като да избереш кое е любимото ти – пресечна точка, от която нямаше връщане назад.

Положението с Take That и East 17 беше още по-плачевно. Ще кажем само, че все още не знаем как изобщо East 17 се появиха на музикалната сцена – телевизиите можеха да запълнят ефирното време с кадри на разгонена котка в чувал и едва ли някой щеше да усети разликата.

“I wanna really really really wanna zig a zig ahh”

Да, това най-вероятно изобщо няма да можем да го обясним на децата си. Това са илюминатите на нашето поколение. Днешните деца няма да могат да разберат какво значеха тези думи, какво значение имаше тази група и техните песни за нас, за поколението, което ходеше в Алиби, където DJ Ради пускаше анимационно порно на екраните.

Факт е, че днешните деца едва ли помнят какво е казал Спондж Боб в епизода миналата седмица. Обаче я си признайте – кой от нас не помни Спас и Нели? Или черния микробус, който преследваше Бенджи, Закс и Звездния принц? Ей сега да ви бутнат и да ви кажат: „Отвертка!“, да познаем ли какво ще отговорите?

Сещаме се и как бързахме да се връщаме от училище специално за да гледаме класацията на MTV, как припадахме по Bon Jovi (преди да започне да ни е срам от този факт) и как купувахме списание Bravо с надеждата вътре да има плакат на Джони Деп, който да залепим на тапетите и да му се вричаме във вечна любов преди всяко лягане (години преди да разберем, че освен страхотен актьор е и задник, който бие жени).

Помним и кашоните с касетки и CD-та на “Славейков”, където ходехме да ровим с треперещи ръце и да търсим новия диск на Sade с обложка, снимана на ксерокс.

Помним и още много, много други неща – купоните за сирене, първите паспорти (онези зелени отвратителни книжки), единиците за преписване и подсказване, първия Терминатор в кино Сердика (което в момента е гигантски ров), акумулатора в хола, с който семействата гледаха телевизия, когато имаше режим на тока, и какво ли още не – хора, филми, случки, характерни моменти, които никога повече няма да се повторят (някои от тях – за щастие).

Разбира се, много от тези неща днешните деца няма да ги разберат – а и няма нужда. Те си имат достатъчно интересни и вълнуващи свои детски моменти от настоящето (за близкото и по-далечното бъдеще дори не смеем да си помислим).

Но, както бяхме чели някъде из милионите сайтове, ако все пак някой път ви се наложи да им заковете вниманието по един категоричен начин, пробвайте с това:


(Някой ден ще кажа на внуците си, че съм по-стар от интернета – и ще им взема акъла)

Facebook коментари

Добави коментар