Моето свръхестествено раждане

0
Снимка: Wayne Evans/Pexels

Помните ли статията 8 неща, които болят повече от раждането, в която изброихме всички контузии и инфекции, причиняващи далеч по-непоносими мъки от това да родиш бебе? Днес обаче ни гостува духовитата Юлияна Стоянова, за да ни увери, че няма болка от телесна повреда, която да се сравни с нейното дълго йога раждане. Но и за да ни успокои, че няма и по-вълнуващо приключение от това! 

След дълго време, половината от което бях заета да обяснявам на родата защо все още не съм бременна, най-накрая се реших на великата стъпка да мултиплицирам невероятните си гени. Като една просветена на тема „забременяване“ личност се заредих с куп тестове за овулация и… започнах да овулирам.

Първият месец не се получи и ми дойде на един паркинг в Одрин. Вторият месец вече бях почти сигурна, че чудото вече трябва да е станало. Бъдещият татко скоро имаше рожден ден и аз се чудех как да го изненадам. Да сложа положителен тест за бременност в тирамису определено не беше добра идея – пас. Тениска с щампа „Скоро някой ще повръща върху рамото ти“ – пас.

Гениалните ми напъни да родя оригинална идея се изпариха, когато чакайки влака за Банкя, редом с три баби, запътили се да си лекуват артрита в местния санаториум, усетих, че ми дойде. Дойде ми на скапаната, мръсна софийска гара.

На третия месец вече бях супер убедена, че е станало – толкова убедена както преди 15 години бях убедена, че Рики Мартин е гей. Вече нямах претенции да се правя на интересна и просто влязох в тоалетната. След секунди вече имах две ярки червени черти. Получих накуп асистолия, тремор на долния ляв клепач, позиви за повръщане, придружени с поглед, казващ „На два джойнта съм“. Излязох и размахах двучерточковата пръчка в лицето на сънения ми мъж, който ме гледаше с поглед, казващ „Не помня колко джойнта изпуших и колко водки изпих“. Та ето така започна всичко.

През първите месеци спях като мечка (е, не само през първите). После лекарят ми реши, че бъдещото ми дете има алергия от работата ми и трябва да ме командирова на дивана в къщи. Брех, то било готино да си лентяй. През следващите месеци най-запомнящите ми моменти бяха феталната морфология, за която се занесох до София, и раждането . И ето ги и тях:

При записан час за ФМ в 14.30, в 18.30 приключи 3-ти последен рунд от епичния двубой, озаглавен “Да видим чарковете на туй бургаско диване” . Първият, осмелил се да се сбори с него, беше един млад доктор, който ме пое, докато дойде моят доктор. Огледа ме, като дребното през цялото време беше заело поза “опитвам се да си счупя врата ” и не си показваше лицето. Направихме дълга пауза, моят лекар дойде.

Рунд втори – още сме в любимата поза. Разбрахме, че освен проблеми с поведението, синковецът други проблеми няма. Пратиха ме да пия кола и да се разтъпча, за да се обърне. Клиниката е притихнала, навън е тъмно, а аз слизам и се качвам по сто пъти по стълбите, наливайки се с кола. Мъжът ми стои горе на стълбите като някакъв треньор и ми дава напътствия, докато аз грухтя по стъпалата и, нали бебетата вече чували, си галя корема и обяснявам на дребното как ще го пратя още на 16 години да чука руда в мина Черно море, ако продължава с игричките.

Рунд трети – пак в кабинета. Заплахата явно е подействала. Господинът благоволи да се обърне за 5 минути за кратка фотосесия, след което пак ни прати по дяволите. Та след 4 часа борба всичко му е наред – за разлика от клетите родители и лекаря.

Седмиците се изтъркулиха, аз също се търкалях с тях. Дойде Денят с главно „Д“ – ще раждам. Бях привикана като войник на фронта, след като ми установиха намалели води и равни тонове и гинеколожката ми каза “Хайде, утре те чакам с багажчето”.

В интерес на истината ми беше доста спокойно – вечерта поспах и сутринта отидохме в болницата. Гадовете ми взеха кръв и ми сложиха абокат. Качиха ме в предродилното. 5-6 см си ги стигнах ей така, с мноого леки болки в кръста и корема. Викам си „Че то раждането било фасулска работа“.

Гинеколожката ми дойде да ми пука водите. Що ми трябваше да гледам с какво ги пукат тия води . Гледам и си викам “Ти на прасе ли ще ходиш или ще израждаш бебета”. Иначе не боли. Отказах епидурална. Няма сила, която да ме накара да ми нахакат игла в гръбнака… и без това в тая болница ме взеха за гоблен. По това време бавно, но славно, си течеше окситоцинът.

И изведнъж се почна екшънът. Пълни глупости са как това и онова боляло повече от раждането. В началото на 9-ия месец получих жлъчна криза – ами, раждането боли повече. Тия в болниците трябва да раздават по една щафета суха луканка, че ми идеше да си прегриза ръката. Май част от матрака на леглото остана в ръката ми. Добре, че милото не присъства, че щях да му докарам някоя тежка телесна повреда.

По едно време всички се изнизаха за секцио, а аз в дует с още една клета бъдеща майка пъшкахме и охкахме в синхрон. Идват да ме видят – 8 см… И пак отпрашват. Абе, това бебе няма сама да си го раждам, бе хора, върнете се. Лекарката ми се шегува “Ако родиш, не пипай пъпната връв”… После ме качиха на магарето и се започна една йога с краката.

Силната болка не ми попречи да се възхитя на себе си колко съм гъвкава. Искате да си почеша ушите с колене и да напъвам силно – нямате проблем.

И тъкмо си мислех, че нищо не правя както трябва – ето го го бебето. Наложи се епизиотомия заради братята хемороиди, които се нанесоха в 6-ия месец, последвано от бод тропоска (вярно в тая болница ме взеха за гоблен).

Общо взето цялото преживяване ми беше свръхестествено. До мен спеше едно прекрасно същество, такъв сладичък и беличък, че не мога да повярвам, че съм станала майка и това дете е мое.

В следващите дни бях свидетел как жените със секцио подскачаха като диви кози по планински склон, докато аз пъшках и се влачих като прегазено на магистралата животно. Самочувствието ми допълнително беше повдигано от няколко лекари, идващи на визитация, които като видеха бойните ми рани, се хващаха за главата. Да, знам, стандартните хемороиди бяха еволюирали в нова форма на живот. Един лекар им викаше „Хермафродити“, а аз му обяснявах как като ме изпишат, ще отида до МВР-то да им извадя лична карта, защото са се превърнали в нов правен субект.

В последствие освен с тях, се сдобих и с някакво подобие на родопска гайда на мястото, където някога беше коремът ми.

В заключение и в опит да изгладя сбръчканите от ужас физиономии на четящите, ще кажа, че всичко това беше интересно и вълнуващо приключение. Чувствах се като Билбо Бегинс в „Хобит“ – в началото се чудех как съм се забъркала в това, но накрая знаех, че всичко си е заслужавало, защото си се сдобих с „my precious“.

Facebook коментари

Добави коментар