Какво коства да отгледаш гражданин на света

0

Като родители постоянно се чудим дали средата влияе добре на нашите деца и правим всичко по силите си да им дадем най-доброто, на което сме способни. В търсене на усъвършенстване семействата понякога заминават в чужбина или решават да пътуват постоянно, за да обогатяват живота си с различни преживявания.

Стиви Трухийо пише за New York Times и разказва за мултикултурната среда, в която расте дъщеря ѝ. И въпреки че този многопластов опит обогатява съзнанието на детето ѝ, тя споделя притесненията си за това, че тази честа промяна може да я оформи като човек без самосъзнание за принадлежност.

******

Моята 5-годишна дъщеря, Солей, ми помага да избера кошница на открития пазар в Мийо, малък град в региона Юг-Пиренеи във Франция.

Много хубаво, мамо! – казва тя, като слагам кожените дръжки на рамото си и се завъртам.

Разхождаме се между щандовете по пешеходната улица и спираме да си купим Рокфор, букет от билки, някои зеленчуци и разбира се, прясно изпечена багета. Сблъсквам се с един приятел и представям новата си кошница, пълна с екстри.

Чувствам се като французойка! – възкликвам.

Аз също!“, съгласява се дъщеря ми, което ме разсмива. Може ли наистина да знае какво означава да се чувстваш французойка?

Като се има предвид, че владее три езика и е живяла в чужбина през по-голямата част от живота си –12 страни засега – в Латинска Америка, Европа и Африка, Солей има безброй мултикултурни преживявания. Предполагам, че тези спомени са компресирани в отпечатъци – горещото печено на аржентинското барбекю, стакатото на тропота и коприненият шал на фламенкото в Севиля – умът ѝ е банка с памет, изпълнена с културна валута от цял свят. Напоследък започнах да се чудя как този меланж на значенията ще я оформи във възрастен човек.

Ще се идентифицира ли дори като американка?

Дъщеря ми беше родена в Перу с двама родители американци, които ѝ осигуриха двойно гражданство. Въпреки това носенето на два паспорта едва ли означава, че се чувства перуанка или американка. Междувременно е изчислено, че има над един милион нерегистрирани млади хора, които живеят в Съединените щати, много от които ядат хотдог и гледат фойерверки на четвърти юли и може би се чувстват американци. А какво означава да се чувстваш американец?

Наскоро прекарахме 10 дни в Сан Себастиан, Испания, и отидохме на самоинициирана разходка из пинчо баровете из историческия квартал. Пинчо са баски тапас, а обичаят е да поръчате няколко малки чинии и чаша вино или бира от един бар, а след това да се преместите в следващия. Дори да се опитвахме, нямаше как да пропуснем бар и да не поръчаме над 10 чинии и бутилка вино.

Това, мислех си, означава да се чувстваш американец. Обикалянето на пинчо барове изисква известна степен на самоконтрол, несвойствен за янките, дори за нас – малко семейство пътешественици. Въпреки че съпругът ми и аз споделяме един мобилен телефон и използваме миниван втора употреба, който събира всичките ни вещи, ние все още носим със себе си свръхсилен глад за повече, където и да отидем. В най-лошия случай това се изразява в консумация и запълва океаните с пластмасов детрит. В най-добрия случай е благородна амбиция, която приземява астронавтите на Луната. Така че искам дъщеря ми да купи от фермерския пазар само това, което ще се побере в една кошница, но също така искам тя да мечтае като пионерите и светилата, скъпи на страната ни.

За да добавя някаква ценна щатска валута към мултикултурната ѝ банка със спомени, се заех да осигуря значими спомени за дъщеря ми от годишните ни посещения у дома. Последния четвърти юли наблюдавахме грандиозно пиротехническо шоу над езерото Вашингтон. Няколко седмици по-късно видяхме как демонстрационната авиационна група „Сините ангели“ разцепва небето с прецизност и изящество. Преди две години отпразнувахме Коледа под двуметрово блестящо борово дърво и планина от подаръци, посипани по пода на сестра ми. Тази година, живот и здраве, планирам тридневно пътуване до Дисниленд с променлив антураж от членове на семейството.

Ще цитирам Жак Дерида: „всички сме посредници, преводачи“, непрекъснато интерпретираме скритото послание. И така, какъв извод би могла да изкара дъщеря ми от тези кодирани отпечатъци? Дали въздушната акробатика, изпълнявана от „Сините ангели“, ще предаде усещането за ангажираност за върхови постижения или могъщия правилен етос на нашите военни сили? Дали Коледа в САЩ ще вдъхне великодушие или просто измамно, а понякога и фатално консуматорство? Дали Дисниленд ще подбуди за размисъл и въображение или това са просто прекомерни разходи в горещ летен ден? Най-вероятно всичко изброено. Културата е призма, която оцветява нашата идентичност по безброй начини.

Разбира се, няма гаранция, че тези преживявания ще накарат дъщеря ми да се чувства като американец, когато порасне. Дали не отглеждам американски репликант, като андроида Рейчъл, произведен от Тайрел Корпорейшън във филма Блейд Рънър от 1982 г.? Докато Рейчъл може да възпроизвежда изображения и притежава спомени за детството си, тя е до голяма степен неподатлива на носталгията, която те би трябвало да предизвикват. Тайрел имплантираше спомените, които първоначално принадлежаха на племенницата му, в съзнанието на Рейчъл, за да я убеди, че е истински човек. Отначало имплантите успяват, но в крайна сметка лъжата им се проваля и тя трябва да намери собствената си идентичност и смисъл в живота, знаейки, че е репликант.

Като майка се притеснявам за този резултат. Дали дъщеря ми ще отразява обратно американските спомени със същата хладна безпристрастност? Понякога си я представям като възрастен, който гледа на снимка на себе си на 5-годишна възраст, обградена от Мики Маус и нейните братовчеди, опитвайки се напразно да се свърже емоционално със семейното наследство, което датира от кораба „Мейфлауър“, но не се чувства като част от това. Усещането ни за принадлежност – било то към семейство или страна – се основава на общи спомени от колективния опит; съответно на нашия ангажимент за посещения в САЩ и седмични Skype разговори с близки. Но какво ще стане, ако нашите усилия не са достатъчни?

Дали дъщеря ми ще се почувства далечна в семейство, пълно с чужденци, носеща се по течението на света, без да усеща никое място като дом? Или нейната неконвенционална позиция извън по-широкия контекст на културата, ще я свърже с още по-широка общност?

В един TED Talk от 2013 г. – „Къде е у дома?“ – писателят Пико Ийер, британски гражданин с индийско наследство, който се помещава в САЩ, се позовава на 220 милиона души, като себе си (и моето семейство), живеещи „извън старите национални категории“, като „голямо плаващо племе“, което представлява „петата най-голяма нация на земята“. „Скоро, казва той, ще сме повече, отколкото са американците“.

Предпочитам да си представям дъщеря си като член на тази нарастваща мозайка, определяща своето уникално самосъзнание между пролуките на културата, докато открива нашата споделена човечност в точките на пресичане.

Засега, с кошницата си в едната ръка и малката длан на дъщеря ми в другата, ние ще продължим да вървим по света, за да търсим хора, пространства и моменти, които движат душата ни и ги събират в живо произведение на изкуството, колаж от спомени, наречени „у дома.

Това, мисля си, е чувството, което изпитва един гражданин на света.

Facebook коментари

Добави коментар