Изгубени в превода на детското поведение

1
Снимка: Pexels

Детската агресия много рядко е занимание, упражнявано за удоволствие. Тя е вик за помощ. Това беше едно от прозренията в статията За детската агресия или защо е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, в която психологът Доника Боримечкова – Балабанова говори за това, че решенията на проблемите с насилието зависят от цялото общество.  

Днес продължаваме темата с разказа на наша читателка, пожелала да остане анонимна, за поведението на едно малко момче, което тя възприема за неприемливо. Още повече я тревожи обаче равнодушното отношение на майката на детето, което броди с една пръчка срещу един гълъб.

За да бъдем обективни, нека си припомним и статията на Елисавета Белобрадова Ах, колко са ужасни другите майки!, в част от която си говорихме за способността да оставиш другия родител да вземе своите решения за своето дете – колкото и лошо да ти се струва неговото поведение

И така – как да се справим в ситуация, в която смятаме, че някое хлапе се държи грубо, неприлично, заплашително? Коя е най-адекватната реакция, когато сме родители на това дете, и какво е най-добре да кажем и да направим, ако сме само свидетели? Да проявим ли титанично усилие да замълчим, или е важно да се намесим? 

Случката, която ще споделя с вас, меко казано ме шокира. Действието се развива на квартална площадка. В 19 часа на нея играят само две момиченца (на около 5 г.) и момченце (на около 3). Майките им седят отстрани и си говорят, наблюдавайки ги.

В един момент момченцето реши да храни гълъбите с чипс. Разпиля целия пакет по земята. Майка му го гледаше равнодушно и вместо да реагира, продължи да си говори с приятелката си. Момченцето реши, че тази игра не е интересна и си намери пръчка.

Започна да гони гълъбите с нея и да се опитва да ги удари. Удряше с всички сили и се смееше. Майка му продължаваше да наблюдава равнодушно и да не реагира, докато детето ѝ продължаваше с опитите си (някои от които успешни).

Избягвам да се меся във възпитанието на чуждите деца. Рядко коментирам и ако го правя, то е на по-късен етап, когато споделям силно впечатлила ме случка с приятелки или с мъжа ми.

Този път обаче не се стърпях и попитах момчето: “Е, защо удряш гълъбчето? Ами ако му счупиш крилото?” Двете майки млъкнаха за няколко секунди, погледнаха ме и продължиха да си говорят. Момчето дори не ме отрази.

Спогледахме се с майка ми, погледнах дъщеря ми, после момчето, пак дъщеря ми, безучастните майки, отново момчето и направих втори опит: “А теб ако те бият с пръчка, ще ти е приятно ли?”. Отново нищо… Сценката продължи да се разиграва. И докато мислех дали да не кажа нещо на госпожите, седнали на раздумка, чух майка ми:

“Добре де, защо им даваш ядене, за да ги примамиш да ги удряш ли?”. Отново никаква реакция. Нито от момчето, нито от майка му. Отново погледнах дъщеря си и директно я смъкнах от пързалката. Заявих, че тя няма да е свидетел на такива случки. Че такива деца, като момчето, порастват и се саморазправят с бой.

Споделих и възмущението си от това, че майката седи безучастна, въпреки че ме чува ясно. Може да съм казала и други неща, но да си призная, бях толкова ядосана, че нямам спомен какво още бръщолевех. Единствено си спомням, че двете жени ме гледаха все така равнодушно.

Докато се отдалечавахме от площадката, се замислих. Коя нормална майка ще седи безучастно, ако детето ѝ измъчва животни? Коя нормална майка ще седи безмълвно, ако някой прави забележка на детето ѝ на два метра от нея? Коя нормална майка няма да защити детето си от нападките на непознати? Какъв пример дава тя? Че независимо какво се случва около нас, трябва да мълчим ли? Че можеш да правиш нередни неща и да останеш ненаказан или най-малкото неинформиран?

Не са ли родителите тези, които трябва да ни научат на това кое е правилно и кое не? И какво се случва с нас, ако никой не ни насочва? Знам, че някои родители оставят децата си сами да опознаят света, но това ли е правилния подход във всяка ситуация?

Аз ли не съм в ред или светът около мен се променя и не мога да се нагодя към новите ценности, култура и възпитание. Наистина ще ми бъде интересно да видя мнения и разсъждения върху ситуацията, на която станах свидетел.

Facebook коментари

1 коментар

  1. Хора, майки! Моля Ви, припомнете си, че всяко дете се ражда с нулеви опит и знания. Никой не се е родил научен – старо клише. Ние – родители, учители, общество, трябва да го научим на всичко, всичко, ВСИЧКО! Забравихте ли – как учихте детето си да седи, да държи чашка, лъжичка, играчка, как да започне да си играе? Така е и с отношението към света около него. Помислете – ако не му обяснявате, ако не му говорите, то от къде да знае, че чипсът не се изсипва на земята, че гълъбите не се гонят с пръчка? То от къде да знае, че правилното поведение е да бъдеш мил, а не да биеш? Нали от примера на близките и от личен опит, на принципа “проба-грешка”? Особено дете на 3 години… За него светът е абсолютно непознат, нов, а понякога им се вижда и страшен.
    Майката, написала материала, малко излишно се е ядосала. Могла е просто спокойно да обясни на детето, че чипсът, първо – не е полезен, второ – че е за ядене, а не да се изсипва по земята и че ако иска да нахрани гълъбите, може да им даде само едно картофче.
    Имайте предвид, че детето със сигурност не иска да удря гълъбчето, детето просто иска да си играе и това е неговото разбиране за игра в случая. Имайте предвид, че детето със сигурност е нямало намерение да счупи крилото на гълъбчето. Можеше да му обясните, че има опасност да нарани гълъбчето с пръчката, а от това – да го заболи.
    Всичко се постига с говорене, говорене, говорене и обяснение, много обяснение. Може да не Ви разбере от първия път. Може да не Ви разбере и от втория, но със сигурност след някой следващ път ще разбере.
    Нали запомнихте – децата нямат никакъв опит, те не знаят нищо и трябва да се научат на всичко – от това как да държат вилицата до това как да обичат. Това, че ние вече знаем да ползваме вилица, не означава автоматично, че и детето ни знае. Обяснявайте им с търпение и любов! И те ще се научат!

Добави коментар