За майките и хората

0

Дияна Антова ни прати този текст и тъй като на места описаното се припокрива с преживяванията на много други майки, пускаме го с цел масово популяризиране на често срещани състояния след раждане, а именно – липса на автоматично потекъл майчински инстинкт, липса на автоматично потекла (по правилен начин!) кърма и всякакви други неудобства и неуредици. В смисъл – нормално е, ето, вижте, и на други се случва!

**********************

Преди няколко дни моето момче навърши годинка. Използвам случая да напиша така дългочаканата статия за майчинството, с която да ви споделя какво беше то за мен, вероятно и за много други хора.

Докато бях бременна, работех на място, което ме поглъщаше цялостно и нямаше как дори да забележа, че съм бременна, нямах време за курсове за бременни, нито време да се притеснявам какво ще се случи по време на бременността и след това. Един вид, успях да избегна всички ужасяващи истории и не мислех какво може да се обърка.

И така, в една януарска нощ, към 2 и половина през нощта, влязох да раждам. Беше действително много забавно, защото бяхме с още едно момиче в стаята и цяла нощ бяха разходки, смях и какво ли не. Помня, че казах на сестрите там: Ох, пие ми се Джим Бийм с но-шпа. А те ми отговориха: Ами, хайде, де, от теб бърбъна, от нас – но-шпа то.

Беше пълно с млади акушер-гинеколожки на специализация, които ми обясняваха как нямат личен живот, нямат никакво време за мъже и т.н., а аз им казвах: Абе, хора, не сте ли гледали Ограбен живот (аз така му викам) – там специализантките се хващат с лекари, защото са на едно дередже, тъй че си търсете лекари!

Аз до края нямах никакви болки, докато другото момиче го виждах, че се мъчи и взех да се стряскам, виждайки какво ме чака.

Казах на младите момичета: Вие няма да сте като тези от телевизията, нали? Няма да ми се карате, да ме биете и да ми казвате: Ама вие не се научихте да раждате?!

Яко ми се смяха на тези глупости. Държаха се доста добре, казваха ни: Давайте, дишайте, може да се справите, и така, след три часа мъки, се роди Ян.

Искам да ви кажа, че това по филмите, поне при мен, изобщо не се случи така. Там гушкат бебето, пък го целуват и т.н., аз го видях, после осъзнах, че съм дошла тук,  за да доставям бебе – нещо, за което съвсем бях изключила от адските болки, и си казах “Ох, слава Богу, че най-накрая излезе” и много се радвах, че го взеха, за да мога малко да си почина.

Нямаше любов от пръг поглед, никак не се чувствах като майка още. Не беше гръм от ясно небе, не ми се появиха инстинктите с вълшебна пръчка. На следващия ден ми гo донесоха и очаквах тогава да се появят. Уви, не става, гледах го като полезно изкопаемо, питах сестрата “Ама той диша ли?!”, тя ме погледна странно. Поисках консултация за кърмене, тя ми каза, че изобщо не се справям, че нищо не става от мен, че ще си убия детето, защото не мога да кърмя.

Ами, сори, в университета не ни учеха на такива неща!

Съответно от мен – ред сълзи, ред сополи. Отворих сума ти клипчета в нета, четох статии на кърмачки-богини, но, уви, не успявах. Накрая, с помощ на една прекрасна млада дама (Веси, благодаря ти!) най-сетне това зверче засука. Следващите 3 дни в болницата минаха така: той суче, реве, аз ям, рева, двамата ревем и от време на време спим.

Най-тежкото беше, когато излязохме и останах сама с бебето, на всичко отгоре – в нов дом. Не можех да сменям папмперс, не можех да го къпя и да пазя пъпчето, не можех нищо, освен да го кърмя. Затова го правех 90% от времето, пък и го успокояваше.

Искам да ви кажа, че първите 3 месеца бяха най-тежките в целия ми живот, защото изобщо не си представях майчинството така. Никой не ми каза, че ще е толкова трудно да носиш отговорност за друго същество и животът му да зависи само от теб. Тази мисъл ме погубваше. Четях разказите на “Майко Мила!”, бях затворник, защото навън беше -23 градуса и опитвах да си измъквам 5 минути, за да пазарувам. Искам да ви кажа, че да чакаш на опашки в супера си е истинска екскурзия в Тайланд.

Забравете за всички снимки в нета, тип “аз съм най-щастливата майка” – при мен не беше изобщо така. Когато ми идваха гости, им завиждах за това, че когато се приберат, ще си легнат, ще пият вино, ще си пуснат филмче и ще заспят. Ебаси якото. И не ги пусках до през нощта да си ходят.

Моите нощи бяха нещо кошмарно – разбирайте, нямаше ги. Колики, рев, аз рева, то реве, всички ревем, осъмвах с един смок върху гърдите си. И за капак, няма цигари, няма кола, няма шоколад, няма цитруси, няма алкохол, абсолютно нищо, което да ме успокои. Питах педиатърката за нещо за нерви и ближех капки на Бах, все едно са универсален пенкилер.

След като минаха тези 4 месеца, аз започнах наистина да се чувствам като майка. Жонглирах с биберон, дрехи, памперси, изобщо с антураж като за цирка. Гледах съществото с някаква гордост, че съм го опазила живо вече една година.

Както казах – не мога да повярвам, че тази година се справих. Искам да ви дам няколко съвета, които научих през това време:

  • не се чувствайте виновни, че инстинктът не се появява със самото раждане, той просто ще се появи, имайте търпение;
  • не слушайте хората, които ви казват, че твърде много мрънкате, вие имате това право! И изобщо да правите каквото си искате, в крайна сметка сте героиня. И всички темподобни с абе-навремето-как-са-ги-гледали-тия-деца-я-не-се-оплаквай, ги игнорирайте. Вие живеете тук и сега!
  • все пак не мрънкайте твърде много и не се успокоявайте, че други са по-зле. Сложете си една картинка с надпис “и това ще мине” до леглото и го гледайте и в хубаво, и в лошо;
  • не гледайте Фейсбука си колко щастливи и безгрижни са приятелите ви и къде пътуват, защото ще ви се иска да си прережете вените;
  • кърмете само ако на вас ви доставя удоволствие и колкото дълго на вас ви е кеф!
  • бъдете търпеливи и не се обвинявайте, че минимум два пъти на ден се чувствате като най-ужасната майка на този свят, по-скоро гледайте усмивката на детето си и мислете за нея.

Горе долу, в това се обобщават моите съвети. Не е задължително да ви харесват, да ги слушате и да ги разбирате, еднакви хора няма. Аз така и не станах от онези майки, които обичат да говорят за ако, за пюрета и изобщо само и единствено за децата си.

Продължих да се гримирам (макар и по-малко), така и не започнах да ходя вързана на опашка, зарязах токчетата и сложих кецовете (само за малко, разбира се, съвсем скоро ще се кача отново на тях), станах по-смирена, малко по-търпелива, прагът ми на толерантност спадна драстично и съвсем не мога да търпя несправедливости.
Честита годинка, Ян! Благодаря. че избра изтрещяло създание като мен за Майка!

KEEP CALM и подай Трастена-та там!

Facebook коментари

Добави коментар