За кожата на една майка

Днес Елисавета Белобрадова, съоснователка на Майко Мила, ще се опита да сподели своето виждане по случая с изоставеното дете под дървото, съчувствието и ползата от обществената подкрепа.

 

Започвайки работата си в Майко Мила, бях напълно „девствена“ по отношение на интернет общуване с други майки. До този момент не бях участвала във форуми, групи и сайтове. Изведнъж се сблъсках с феномена, познат под името  “mommy wars”. Войни, които майките водят една срещу друга по теми като кърмене, обличане, спане в отделна стая, почистване на ушите и какво ли още не.

Започнах да наблюдавам онази механика, която свързва всеки конфликт, всяка форма на агресия, проявена между майки и нежеланието да разберем нещо, което не сме преживели, както и последващата абсолютна необходимост да го отхвърлим, отречем и заклеймим.

Независимо дали става въпрос за насилие в семейството, следродилна депресия, злоядо дете, болест, проблеми с кърменето или друга форма на различие, всички майки, които отричат съществуването на даден проблем и се обръщат с агресия към темата, са жени, които не са попадали на този проблем или са се „справили“ и поради тази причина са неспособни на съчувствие и разбиране.

Изобщо, да бъдеш обект на разбиране и съчувствие не е често срещано явление.

Уви, скромният ми опит сочи, че единствените пъти, в които сме били от полза като медия, като разговор или дискусия, е било, когато сме проявявали състрадание и разбиране.

Получавали сме стотици лични съобщения с едно и също послание „Благодарим ви, че ме разбирате. Мислех, че съм сама в този проблем. Сега вече не се самообвинявам толкова и се опитвам да се справя“. Нито веднъж не получихме съобщение „Благодарим ви, че ме скастрихте яко, обяснихте ми колко лоша майка съм и аз  се стегнах и сега вече всичко е наред.“

Преди няколко дни дна майка изостави детето си навън под едно дърво с шише вода.

Преди да изкажа позицията си на съосновател на Майко Мила, искам да упомена, че всички сме равни пред закона. И когато едно лице извърши закононарушение, то лицето трябва да си понесе отговорността. Същото се отнася за майката на изоставеното дете.

 

Не искам да навлизам в подробности и фактология по конкретния случай. Искам само да кажа, че България е пълна с майки, които са изоставили децата си, но никой не ги вижда, защото клеймото на обществения срам ги кара всяка вечер да се прибират с децата си у дома.

Познавам майки, които са изоставили децата си и изоставянето винаги е по една единствена причина – защото са изоставили себе си. Собственото си щастие, благоденствие, спокойствие и радост. А една нещастна, депресирана жена изоставя първо себе си, защото така са я учили, а после неусетно и всички останали.

Преди години, когато се роди второто ми дете, преживях изключително тежка депресия. Чак сега, от разстояние на годините, мога да оценя огромния ѝ мащаб. Няма да разказвам подробности, защото ние не сме жълт сайт, а и, честно да си призная, никога няма да спра да се срамувам от себе си, но сега съзнавам, че съм била смъртно болна и не съм знаела, че спешно трябва да ми се помогне. Спешно някой е трябвало да ме отмени, да ме подкрепи, да ме освободи, защото да се оправяш сам с депресията е като да си сложиш тенджера на главата и да се опиташ да се набереш на дръжките.

Тъй като нямах информация за състоянието си, цялото ми семейство пострада. Партньор, деца – всички.
Отдавна отказвам да се чувствам виновна, успях да се справя и се надявам всеки ден да компенсирам ефектите на дълбоката и отчайваща бездна, която едва не ме повали необратимо.

И така, преживях го и сега, макар да съм се справила, разбирам. Разбирам когато някоя майка е толкова нещастна, изтормозена, самотна и уплашена, че оставя детето си под дървото.

Сърцето го разбира и не ме е срам от това, защото знам какво е страдание, а само така човек разбира останалите – когато сам преминава през страданието. Не твърдя, че съм права. Не твърдя, че знам нещо. Просто… съчувствам и знам колко е тежко.

Покрай случая с изоставеното дете се изненадах приятно, защото за пръв път българското общество не се надигна да изяде с парцалите жената, както прави в други такива случаи, а прояви частично разбиране по случая и почуства състрадание в сърцето си.

Все пак, съвсем естествено, се появиха хора, които обясниха, че майката трябва да се накаже, че поведението ѝ е абсолютно недопустимо и че детето е на първо място. То е най-важно.

Според задълбочения доклад на ООН за щастието, което комисията по щастие (не се смейте, това е сериозна работа) прави всяка година, има едно непоклатимо условие, определящо колко вашите деца (да, вашите, точно вашите!) ще бъдат успешни и удовлетворени. И какво се оказва – не е образованието, не са парите. Оказва се, че най-важното условие е здрава и щастлива майка, която живее добре и се грижи за себе си.

И какво ще вземе да се окаже? Че тия от самолетите са прави. Първо слагаме маската на себе си, а после на детето. Първо се грижим за себе си, а после – здрави, щастливи доколкото можем, поемаме децата, партньора, шефа, съседите и всички хора по света.

Щастливи деца, здрави деца, пълноценни и добри деца идат от щастливи майки, пълноценни и в добра кондиция.

А сега ще ви скандализирам с едно свое разбиране – че понякога се изисква много здрав разум, воля и себеотрицание, за да съзнаеш, че не си способна да се грижиш за детето си. И ако не си имала късмет да завършиш 15 университета, да си чела Космополитън и гледала „На кафе“, има реална опасност да не се сетиш да потърсиш помощ, а да оставиш детето си под дърво с шише вода. Защото светът е пълен с хора, които смятат, че са идеални родители, докато заключват децата си в килер за наказание всеки път, когато детето им се напикае от страх, че ще го заключат в килер. И така до безкрай. Но никой не разбира за тях и тяхната жестокост. Която, междувпрочем, също може да е плод на нещастие и незнание, а да е пълна убеденост, че всичко това е в полза на детето.

Аз самата, докато бях в депресия, не осъзнавах, че съм изоставила детето си под дървото във вътрешен, невидим план. Защото точно това ми се случи – изоставих детето си под дървото, но никой не забеляза.

Майката е нещо толкова важно, че си струва, ако сте майка, да се погрижите за себе си. И дори нямам предвид сексистките предложения по женските списания – маникюр, педикюр и прическа. Имам предвид да се погрижите за душата си, за психиката си, за самочувствието, за свободата си – споделяйте, четете, работете, търсете помощ, говорете, говорете, говорете. Събирайте смелост да кажете, че сте отчаяна.

А на другите майки, които са късметлийки да бъдат здрави и щастливи ще кажа – помогнете на тези, които нямат вашия шанс. И ако някоя майка в пристъп на отчаяние изостави детето под дърво с шише вода в количката, отворете сърцето си за нея, защото освен наказание, тя има нужда от помощ, за да може нейното дете да получи най-доброто – една здрава майка.

И все пак, къде е границата ще се запитаме. Защото понякога ставаме свидетели на поведение, което дълбоко наранява моралните ни и нравствени устои – насилие над деца, ужасно отношение, тормоз и унижение. Изоставяне, в този случай, защото не можем да пренебрегнем факта, че детето е било поставено в опасност. Границата е полицията, социалните служби и личният разговор с родителя, който разговор не цели конфликт, а цели наистина добруването на детето.

Ако някой вреди на децата си, то той трябва да бъде санкциониран и затова има органи на реда.

Това не пречи да проявим състрадание и всеки път, когато видим някой, който не се справя – с кърмене, с депресия, с отглеждане на дете, със системен побой, да си спомним за тенджерата на главата и да помогнем, а ако не можем, да съчувстваме. Защото перченето с нашите успехи и нашите постижения в областта на родителството никога не е помогнало на никого и ако не целим да помагаме, какво целим? Да се похвалим? Няма смисъл – винаги някой се е справил по-добре от нас някъде по света, така че по-добре да не се хабим.

Благодаря.

Facebook коментари

3 КОМЕНТАРИ

  1. Радвам се, че попаднах на позицията ви, Елисавета! Майка съм на три деца и след всяко раждане имах своите дупки. В тези моменти най-много дължа на съпруга ми, който при всеки признак на депресия, правеше всичко възможно да ме вдигне…и за щастие успяваше.
    Благодарна съм за обичта, емпатията и разбирането на близките и приятелите ми и до сега, и пожелавам не просто на всяка жена, а на всеки човек, първо да получава поне опит за разбиране, а не “тежък” поглед и осъждане!

  2. Да, точно така е. За съжаление обществото ни изпростява все повече и повече. Слава на Бога, че ви има и имате позиция! Трябва да се говори по тези теми, защото, например, основните телевизии са готови на всичко за да имат новина. Не им и пука дали някой е виновен или не. Важно е да имат рейтинг. Нужно е по-будните хора /донякъде се смятам за такава/, да се хванем наистина и да говорим, и да пишем и т.н. и да се борим против затъпяването на нацията. Ние сме хората, които трябва да направят нещо. А до парламента изобщо не ми се ходи, макар да живея наблизо. Честно ви казвам.. Бъдете здрави и благословени!

Добави коментар