Жива, полужива, разполовена, срязана – тази майка ще кърми!

0
Снимка: Unsplash

Ваня Савкова ни прати преди време този разказ, в който доста от вас ще се разпознаят – онези, които много, ама много искат да дадат най-доброто на своето дете, а именно – кърмата, обачееее…. животът нещо не го мисли по същия начин. Или кърмата ще спре, или пък ще се лее като из ведро, обаче нещо друго няма да е наред. А какво – ще разберете от разказа на тази твърдо решена да кърми майка! И не забравяйте да прочетете и някои от другите ни текстове на тази тема – Кърмене, amore mioЗа жените, кърменето и правото на избор и Възхвално слово за кърменето.

**********************

Още щом разбрах, че съм бременна (за първи път), преди около четири години, бях убедена, че ще кърмя. Ох, само да родя и ще кърмя, кърмя, кърмя. Ходих на „Училище за родители“, четох за кърменето, гледах клипчета и не просто бях сигурна, че съм била родена, за да кърмя. Представях си как пълня контейнерчета за кърма и ги пращам в помощ на деца, чиито майки нямат. Точно така, както бях сигурна, че ще родя естествено, без никаква упойка и шевове.
И ето ме мен, олицетворение на майката кърмилница, с тяло, създадено само за раждане и семейно охолство. Смейте се шумно, и аз се смея, макар през сълзи, защото нищо от плануваното не се случи.
Част 1 – Ужасът и безсилието да не можеш да накърмиш бебето си
Родих сина си със секцио. Донесоха ми го още докато бях в реанимация – злочеста, разполовена, с вид на прегазен лимон. Веднага го сложих на гърдата. В гърдата, разбира се, нямаше нищо, но нали е важно детето да се сложи, за да засуче. Излишно е да казвам, вероятно всички, които са раждали със секцио, а и другите, знаят, че първото денонощие след операцията почти не виждаш бебето си. През това време, много ясно, то вече е захранено с адаптирано мляко. Така че истинските опити за кърмене започнаха на следващия ден, когато вече се бях завлякла от реанимация до болничната си стая.

Неонатоложката, която доведе сина ми, се опита да ми окаже някаква помощ, но в това състояние кърменето беше невъзможно. Ставанeто от леглото ми отнемаше около 15 минути и то благодарение на механизма му за повдигане.

Както казваше една баба в популярна реклама по телевизията „Не можем ни да легнем, ни да лежим“. Пък какво остава да кърмим.

А през това време бебето реве. Слагам го на гърдата, не иска и не иска да засуче. Сестрата седи до мен и клати глава „Ми то едното зърно е малко плоско!“

Плоско е. Сега се сети да бъде плоско. А през годините, в които имах смелостта да си сложа сутиен или бански без твърда чашка и изпъкваше срамно, и ме караше да се червя пред хората, тогава не беше плоско, нали?

За дните, в които бях в болницата, не успях да накърмя сина си нито веднъж. Мислех си, че като си отида вкъщи, където ще ми е спокойно, като си намеря най-удобната поза, и всичко ще се нареди. Е да, ама не.

Всеки път, когато се опитвах да го накърмя, той започваше да реве неудържимо, сякаш искам да го задуша с тези огромни гърди, пльоснати на малкото му личице. Какво стана с онези спокойни обяснения, за които четох и гледах в клипчетата?

„Поднесете гърдата на детето, леко докоснете със зърно устата му. То ще отвори устица и вие ще му дадете да засуче.“ Да, отвори устица, но само за да се раздере от рев. Не издържах и му дадох шишето с мляко. И така и следващия път, и по-следващия.

Един месец опитвах. В някакъв момент засука и си мислех, че почти съм успяла, но после кърмата просто изчезна. Опитах и с помпата, опитах да се цедя и ръчно, но всичко, което успявах да събера, бяха няколко капки, които дори не можеха да покрият дъното на шишето.

След този неуспех и травматичното раждане, съветите на хората около мен какво трябва и не трябва да ям, какво трябва и не трябва да правя, съветите на старата школа и новата школа в кърменето бяха на път да ме побъркат.

Кърмата си отиде безвъзвратно, а аз трябвапе да се примиря, че съм лоша майка, неспособна да накърми детето си. Непълноценна, майка, която го лишава от най-ценното за всички деца, пази ги от болести, помага им да растат и да са жизнени и здрави.

Чувството е ужасно. И дори самоиронията как близо 20 години мъкна тези огромни гърди, заради които съм отнасяла куп подигравки и подмятания, включително „млекоцентрали“, както момчетата наричаха едно време големите гърди, не помага.

Такъв е животът. Примирих се. Храних бебето си с адаптирано мляко и се чувствах виновна всеки път щом се разболее, мислейки си, че ако го бях кърмила, нямаше да е така. Е, той вече е на три години и половина и изобщо няма значение, че не е бил на кърма, а на мляко.

Част 2: Ей сега вече ще видите как се кърми

Когато забременях с второто си дете, бях напълно сигурна, че то вече ще суче. То не бяха масажи на гърдите, повторно четене и образоване за кърменето, търсене на съвети от майки, които вече са минали по този път.

Бях решена.

Жива, полужива, разполовена, срязана, лежаща – тази майка ще кърми и няма да се откаже за нищо на света.

Отново раждам със секцио, но няма вече размотаване, от първия ден съм на крака и чакам бебето да дойде. Веднага го слагам на гърдата, коластрата е тръгнала, а след ден-два дойде и кърмата.

Момиченцето ми засука веднага, макар че трябваше да я дохранвам и с адаптирано мляко, защото се роди много малка и не наддаваше много. Но в момента, в който се прибрахме вкъщи, минах само на кърмене. Бебето си сучеше, а всичките ми нощници и блузи постоянно бяха мокри от течащите ми гърди.

„Няма как да не е достатъчно тази кърма, тече като река“, казвах си. Заслужавало си е значи да ги мъкна толкова време тези гърди, да им купувам сутиени. Ще си заслужава даже и когато след няколко години увиснат като мокри чорапчета и доволно започна да ги загащвам в кюлотите си. Ще си заслужава, защото са изпълнили своята главна функция – да кърмя.

И така първите две седмици. На третата отиваме при педиатърката, за да прегледа бебето, да види как наддава, а и тази жълтеница нещо се проточи много. Оказва се, че от изписването до прегледа малката е наддала само 140 грама, което е нищо, много зле. На всичкото отгоре жълтеницата изобщо не преминава, което е притеснително.

Правим нужните изследвания и се оказва, че билирубинът в кръвта ѝ е „завидните“ 217 µmol/l, което никак, ама никак не е добре. С други думи жълтеницата е (най-вероятно) от майчината кърма и ако не се овладее положението, тя може да доведе до доста неприятни неща. Няма да ги изреждам сега, но всяка майка, която се е сблъсквала с този проблем и е прочела до какво може да доведе тази жълтеница, ще се хване за главата и ще ѝ се иска да си оскубе и малкото здрава след раждането коса.

Представяте ли си какъв парадокс?! Значи това безценно благо, тази манна небесна, това целебно средство срещу всички бебешки болки – майчината кърма, изведнъж се оказва, че можело и да навреди на бебето.

Цялата работа е там, че пречела (по някакъв начин) билирубинът да бъде „изведен“ от тялото на бебето и затова жълтеницата му продължава много повече от обичайното, което пък има лоши последствия. Педиатърката ме посъветва да спра да кърмя дъщеря си 2-3 дни, за да ѝ мине жълтеницата и после да продължа.

Ще продължавам, разбира се, да кърмя „до последния си честен миг“ или поне докато детето стане на една година. А през тези 2-3 дни отивам да пийна 2-3 кафета, една студена бира и да хапна един шоколад, без да ми пука какво ще кажат за това старата, новата и не-знам-коя-си школа, защото и кърмещата майка е човек, и тя си има своите нужди.
Facebook коментари

Добави коментар