Жената, която отговаря за секса на нацията

0

Отново дойде време да ви представим още една силна, прекрасна и неуморна българска жена в рубриката ЖЕНИТЕ МОГАТ ВСИЧКО. Вече обстрелваме гостите си с въпроси от два фронта – от едната страна е Красимира, от другата – Елисавета, и питаме ли, питаме. Радосвета Стаменкова обаче е изключително ловка, забърка всичко заедно и ни се представи в пълна прелест – майка, изпълнителен директор на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, котколюбец и какво ли още не – тя снове из страната и световната мрежа, за да сее познания за сексуалното здраве. Запознайте се с Радосвета!

******

Какво се случва, когато си се разбрал с двете удивителни половинки на нещото, наречено „Майко Мила!”, да отговориш на зададени въпроси? Много ясно – получаваш първо въпроси от Красимайра – творчески, но стегнати. И таман да тръгнеш да им отговаряш, получаваш още на следващия ден втори набор въпроси. От Елисавета. Те са с номерца, но за сметка на това са по-фриволни. И понеже тези двете сигурно от доста време си довършват не само изреченията, но и мислите, повече от половината въпроси съвпадат по смисъл, макар и не съвсем по форма. И тук трите вещици решихме да подходим, като в Макбет – „Плам, пламти! Котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!” Демек, аз да си избера по няколко въпроса от всяка и да ги замеся в едно котле. Ето какво стана:

Здравейте! Представете се с няколко думи за малкото хора, които никога не са виждали или чували Вашата забележителна личност – коя сте, откъде сте, как се казвате?

По паспорт се казвам Радосвета, макар че всички ми викат Рада. Когато като дете чуех „РАДОСВЕТО!“, знаех, че са ме хванали в издънка. Бях приятноинтелигентно, но неприятнобуйно дете. От София съм, израснах в прекрасна част на града – долни Лозенец, почти жълтопаветно, но с привкус на джанки и люляци, и си нямах село, като повечето деца, където да ме пращат лятото. Кръстена съм на баба си Радка, но тогава, в далечната 1965 година явно е било модерно на дечинята да се дават сложни съставни имена (ДА, ПРАВИЛНО, НА ПЕЕСЕ И ТРИ ГОДИНИ СЪМ). Та, ако закодираното послание в моето име е било да радвам света, или да му нося светлина, още не му се е получило и трябва явно да почака още.

Какво образование имате? Питаме, защото често хората работят в област, различна от това, което са учили.

Завърших Френската гимназия в София, после медицина в МА – София. Бях отличничка даже. Прекрасни бяха годините в училище и в университета. Краят на осемдесетте – вятърът на промените се усещаше, макар и плахо. И около мен имаше много свободни по дух хора (слава Богу, възрастта ни предполага, че и да е имало доносници сред тях, са били малко и трябва да са били някакви единици и супернатегачи). Макар че напоследък си мисля, че ако лустрацията се беше случила, френдлистите ми сигурно щяха да изглеждат по друг начин… Та, думата ми е, че се запознах и се сприятелих със страхотни хора – с някои още сме приятели, с други нямаме допирни точки, а с трети се преоткрихме относително скоро покрай социалните мрежи.

За професията: Има хора, родени да бъдат лечители, за които медицината е призвание и съдба. АЗ НЕ СЪМ ОТ ТЯХ. Страшно съм благодарна на образованието си – тези шест години ми дадоха светоглед, който не се постига с нищо друго – но винаги съм знаела, че няма да прекарам живота си, като бъркам в отвърстията на себеподобни, или като им правя хирургични разрези и им предписвам медикаменти.

Общо взето, вярвам в максимата, че ако няма поприще като за теб, можеш сам да си го измислиш и да го допълваш със съдържание във времето.

Предполагам затова съм такъв фен на неправителствените организации – в тях и за техните каузи работят много цветни, всокоинтелигентни и отдадени хора. Е, понякога ги наричат грантаджии, рептили, соросоиди, илюминати, но не може всички да те разбират и обичат, нали.

Сега, като се замисля, не съм спирала да уча нито за момент – не говоря само за университета Джонс Хопкинс и Института му за обществени науки, и за десетките специализации, обучения и тренинги, на които съм била – говоря за практиката, за работата на терен и за хората, които срещам. Когато даваш, винаги получаваш насреща. Понякога просто не го осъзнаваш веднага.

Какво ръководите, защото ние не се съмняваме, че ръководите нещо? С какво се занимавате? Какво точно означава това като работа?

Работя в Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП). В края на 2017 г. станахме на 25 години. Достигнали сме до милион и половина хора с проекти, програми, кампании, прегледи, образователни модули и материали.

Ако трябва да кажа с едно изречение с какво се занимаваме, обобщението би било: репродуктивно здраве, здравно и сексуално образование, информация и работа с групи в неравностойно положение.

Свикнала съм дори най-близките хора да питат: „Абе, вие какво точно правите?“. За тях преди години измислих отговор:

„Как какво, бе? Ние отговаряме за секса на нацията!”.

Прие се много добре, обикновено отговорът беше:

„Блазе ви! Искам и аз!”.

Ако въпросът ви какво ръководя е свързан с факта, че съм изпълнителен директор на БАСП, мога клиширано да се измъкна, казвайки, че ние сме екип и действаме като такъв. Но истината е, че предпочитам глаголи, като „вдъхновявам, подкокоросвам, предизвиквам” пред „ръководя”. И отделно от това се занимавам с още много неща и доброволствам за каузи, които намирам за важни.

Сексуално грамотен народ ли сме (разбирайте – знаем ли как и от какво да се пазим)? Какви са най-фрапиращите случаи, с които сте се сблъсквали в работата си? Трябва ли да има предмет по сексуално ограмотяване в училище? Изобщо, доктор Стаменкова, кога трябва да започнем да говорим с децата си за секс и каква част от секса се пада именно на нас да разкрием пред децата?

По-скоро не.

Сексът е тема табу за балканския човек.

Ние дори венерическите болести наричаме „срамни”, а пубисната област, логично, също ни е срамна.

Трудно е говоренето между поколенията, трудно родителите започват такъв разговор, трудно децата поемат топката и винаги се чудят кога и как да го направят. В днешния свят, когато правиш нещо, искаш да знаеш какъв ефект си постигнал. Това на НПО език се нарича да имаш ИНДИКАТОРИ. Та, за мен дългосрочен индикатор, че с колегите сме си свършили работата, е младите хора, които образоваме, като станат родители на тийнейджъри, да могат да променят традицията, да бъдат подкрепящи родители, с които децата имат доверителна връзка.

Като цяло, децата получават здравна информация основно от пет източника: семейство, училище, приятелски кръг, медии и специалисти.

Семейството е първото, което подава здравни послания на детето, още при първите му стъпки и те обикновено са вързани с хигиена и хранене.

НЕ ПИПАЙ, АКАНО Е!” е в челната петица на изреченията, които майките подвикват на наследниците около пясъчниците. За това се говори по-лесно. За това как са появяват децата, защо едни са момчета, а други – момичета, как се случват промените през пубертета, какво е менструация, страшни ли за мокрите сънища и още десетки неща, е по-трудно.

Няма универсална рецепта, но има няколко правила, които улесняват говоренето:

1. Важно е информацията да предхожда събитието. Тоест, при условие, че първата менструация на момичетата в България идва около 12 годишна възраст, е редно те да получат информацията преди това. Да говориш на петнадесетгодишна за менструация е закъсняло поне с три години. Същото е с начините за предпазване от полово предавани инфекции и нежелана бременност (България e лидер по бременност на тийнейджърки заради липса на сексуално образование).

2. Максимата „1 лев, инвестиран в превенция, спестява 10 лева за терапия“ е проверен от практиката. Същото важи и за говоренето. Но за да може децата да не приемат говоренето на родителското тяло като досадно дуднене, родителите трябва да намерят начин да поднесат информацията на интересен, разбираем език, с конкретни примери из области, които интересуват рожбите им.

3. Оставете децата си да ви научат на нещо. Това няма да ви омаловажи и обезцени, а ще подчертае равнопоставеността и партньорството в такива нелесни и интимни разговори.

4. Ако искате децата да споделят с вас, не се бойте да споделяте и вие с тях. Изречения, като „Ако аз трябваше да действам, бих направил ….”, „На мен ми се е случвало … беше епичен провал, но ме научи на…”, може да помогнат.

Ако трябва да посочите едно-единствено нещо, на което родителите трябва да научат младите момичета, за да се чувстват по-сигурни, какво ще бъде то? И коя е най-разпространената опасност за младите момичета в момента – венерическа болест, ранно забременяване или нежелан сексуален контакт, на който момичето е било подложено насилствено?

Най-важната фигура от семейния ми кръг – дядо ми по майчина линия – беше свещеник, ерудирана ренесансова фигура. От него научих може би най-важното нещо, още като подрастващ предпубертет:

Едно момиче, и по-късно една жена, трябва винаги да може сама да плаща сметките си, за да е свободна и независима, и да не може никой да ѝ иска нещо в замяна”.

И днес звучи актуално и основополагащо, а казано от свещеник си е направо революционно.

Що се отнася до опасностите в момента – те се обуславят от факторите на уязвимостта. Тоест, ако не посещаваш училище, живееш в населено място, в което няма добри възможности за развитие, приятелският ти кръг употребява психоактивни вещества или е подвластен на някакъв друг вид зависимости, нямаш подкрепа от семейството си, в училище нямате здравно и сексуално образование, у дома не се говори за здраве и превенция, и още, и още, ти ставаш уязвим.

Съвкупността от такива фактори увеличава рисковете пред младите момичета. Към споменатите рискове трябва да добавим и риск от трафик с цел сексуална експлоатация, за да запълним мозайката от опасности.

А младите момчета?

Погрешно подхождаме не само към момичетата, а и към момчетата у нас.

Редовно ги товарим със свръхочаквания и негласно им се внушава, че те трябва да изтърпят всичко, че не бива да се оплакват, да плачат, да търсят съчувствие.

В резултат стресът им разгонва фамилията и мъжете правят инфаркти на все по-ранна възраст, а и не мислят, че здравеопазването включва превенция и грижа за теб самия.

Другата крайност е отглеждането и слугуването на момчетата от майки-стръвници, но понеже лайфстайл списанията много се занимават с темата, ще я пропусна.

Ако трябва да кажа най-важното с малко думи: „Нормално е понякога да си уязвим. И това ще мине – и доброто, и лошото.”.

Наскоро стана ясно, че 89% от българите не са се тествали за ХИВ/СПИН, а над 55% не биха общували с ХИВ-позитивен човек. Защо е така?

От години в страната има мрежа от кабинети за доброволно и анонимно консултиране и тестване за ХИВ и други полово предавани инфекции, където всеки може да провери своя ХИВ статус.

В последните години, с изтеглянето на Глобалния фонд за борба с ХИВ, туберкулоза и малария от страната, достъпът до такива услуги е свит като локации, но не това е причината. Ние сме подвластни на идеята това на мен не може да ми се случи”.

Други пък не се тестват от страх. Защото, ако си носител на вируса и го чуеш, това прави нещата реални, а докато си стоиш като щраус с глава, заровена в пясъка, затваряш очи за проблема, и се заблуждаваш, че го няма.

За тези 55% сънародници, дето не биха общували с човек, живеещ с ХИВ (това е правилният термин)обяснението е в манталитета. Човек се поддава много лесно на стереотипно мислене.

Стереотипите са неща, които мислим по даден въпрос на базата на обществени нагласи, които не са подкрепени от личен опит или научни доказателства.

Нашето стереотипно мислене за нас самите е като за трудолюбиви и гостоприемни хора. Истината е, че сме доста подозрителни и се боим от различните. И да не се заразим, щото ни липсват познания, колкото да се бием в гърдите.

Бонуси за запомняне:

1. ХИВ е вирусът. СПИН развиваш, като симптоматика, години по-късно, ако не се лекуваш. Казва се „Да се заразиш с ХИВ”, не със СПИН.

2. ХИВ НЕ се предава, ако те ухапе комар. Така се предават други заболявания.

3. Можеш да се заразиш, ако ползваш обща самобръсначка с човек, носител на ХИВ вируса.

Какво значи „семейно планиране“ и защо е толкова важно хората да си планират семейството? Работите и с малцинствени групи. Там какви са проблемите?

Семейно планиране в едно изречение е:

Да имаш толкова деца, колкото искаш, когато искаш, и всяко дете да бъде обичано, чакано и желано”.

Да бъдеш родител е освен радост, и отговорност. Затова е хубаво децата да се появят във време, когато можеш да им осигуриш грижа и възможности за реализация, като същевременно не чакаш последните тиктакания на биологичния часовник.

Напоследък виждам около мен немалко хора, които се решават да имат и трето дете, и това ме радва. Аз съм от поколение, в което да имаш само едно дете беше типично.

По втората част на въпроса: Работя с роми и за ромски общности от много години. Била съм в трудни квартали, виждала съм много тъжни места, газила съм кал, като на кино. Същевременно имам безценни доказани в годините приятелства и променени животи пред очите ми.

Ще кажа две ключови неща, които ми носят радост и удовлетвореност: здравните медиатори – вече 230 в 117 общини – и младите медици-роми преди бяха студенти, а сега са млади професионалисти, които вървят по лекарския си път в различни специалности. С вълнение очаквам новата кохорта.

А проблемите в ромските общности са много и различни. Основен урок, който всеки работещ на терен трябва да усвои: ромската общност не е хомогенна – има много различни групи, с различен майчин език, различни религии, обичаи и фамилни модели – и това трябва да се знае, и на тази база да се изграждат инициативите в общността.

Ранните бракове, феноменът „деца раждат деца” и ранното отпадане от училище не са характерни за всички, но има общности, в които това е много сериозен проблем. И, както винаги, превенцията е най-доброто решение: по-работещо е да направим всичко възможно да задържим едно момиче в училище, защото ако го спрат, когато му дойде менструацията, за да го оженят, то много трудно ще се върне обратно и няма да има реални житейски перспективи.

Това става, като се работи с родителите, през положителните примери и като правим училището интересно, а образователната степен – условие за успех.

Разкажете ни как минава един Ваш ден? Какво Ви харесва в професията Ви? А кои са лошите страни, все някакви трябва да има!

Хубавото е, че ден с ден се не схождат. Общото е, че са ми дълги дните, което невинаги е хубаво. Вечер рядко се прибирам преди 9 у дома. Не се хваля с това, ядосвам се на себе си понякога. А иначе има дни в офиса, пред компютъра в писане, дни на терен – в калта, в затвора, в интерната, и дни, в които обучавам интерактивно различни хора по различни начини. Има дни, в които се срещаш със себеподобни и дни, в които убеждаваш други хора колко са важни твоите каузи. Има и дни, в които мразиш това, че отчетите са толкова подробни, но, като цяло, разнообразието радва!

А най-зареждащо е, че работя с хора – най-различни. Ако работех в болница, както повечето ми колеги, щях да общувам само с люде от бранша, щеше да е по-рутинно. Общуването с млади хора ме зарежда най-много.

Имаме доброволци, които са дошли при нас на 15 години, били са обучители на връстници, после поддържаме връзка, докато са студенти, и дори когато вече са зрели хора със семейства и деца. Това ме радва много, храни ми душата. Друго нещо, което много обичам в работата си, е свободата – да можеш да кажеш какво мислиш, да имаш възможността да рискуваш, да експериментираш, да направиш нещо за първи път. И накрая, но не на последно място – обичам смеха, това да можеш да се надсмееш над себе си и да намериш повод за усмивка почти във всяка ситуация.

Който е усвоил житейския урок да не се взема на сериозно, ще постигне повече от този с его балон!

Какво бихте казали на някои от момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по Вашия път и да се занимават с това, което вие правите? Кои са тежките и предизвикателните моменти от Вашия житейски път досега?

Мога да им кажа много и различни неща. Първото, което ми идва наум, е „Давай, момиче! Можеш го! Разбий ги!” и веднага след това – „Абе, ти луда ли си? За какво ти е?”. Всъщност бих предпочела момичетата и жените да вървят по свои си пътища. Клонинги не ни трябват. Макар че се опитваме да мотивираме последователи. За трудни и предизвикателни моменти не ми се говори, не знам защо. По-скоро искам да споделя онова велико прозрение на Монти Пайтън от „Животът на Брайън” – Always look on the bright side of life – сещате ли се, дето оптимзъм има и дори когато си разпнат.

Имате ли вредни навици?

Спрях да пуша преди почти 20 години. Направих го постепенно – всеки ден палех първата цигара все по-късно. И до днес не смея да запаля дори една цигара, за да не се върна обратно. А хората не вярват, че не пуша – около мен се дими непрекъснато.

Обаче качих килограми, като спрях пушенето, и не мога да се отърва от тях. Ужасно се вбесявам на мен самата заради това! Също така си гриза ноктите, но това го боря успешно с ходене при една велика маникюристка и шарените нокти ме стимулират да не се държа като дете-нервак. И не, не е признак на сексуална неудовлетвореност – почнах в първи клас, защото една моя съученичка го правеше, и се насилвах и аз.

Не е вреден навик, но понеже винаги търся повод да говоря по темата, да вметна: Пристрастена съм към котките, намирам ги за наистина велики създания. Винаги сме гледали котки – живот без тях не помня да съм имала. Но те са благословия, не вреден навик. Майка ми гледа котки, синът ми гледа, абе, всички сме котколюбци.

И тъй като сме жени и сме се събрали на приказка – кой е любимият Ви певец, любимият Ви филм, актьор и книга!

Много са. Не, МНОГО СА! Но ще се опитам:

Певец – Фреди Меркюри. Приех смъртта му навремето като лично нещастие. Сега харесвам много Стинг и Гогол Бордело. Флойд не е музика, а религия, затова не ги споменавам.

Филм – „Кабаре”. Най-добрият на всички времена. Чудила съм се какво е да живееш като Лайза Минели – постигаш съвършенство на двадесет и няколко и после не знаеш къде и как да се денеш. Аз съм болен киноман, ходим на кино с майка ми и сина ми като в храм, чакам да загасят светлините и съм щастлива. Други заглавия – „Мостовете на Медисън”, „Колкото – толкова”, „Хотел Будапеща”.

Актьор – Джак Никълксън е нумеро уно. Още ранният Джони Деп и Джеръми Айрънс.

Книга – Напоследък всичко на Фредерик Бакман – чета ги хронологично, още на „Човек на име Уве” плаках като магаре. Сега чакам втората част на Бьорнстад.

Поетеса – Емили Дикинсън. И още два вагона книги, ама спирам.

Facebook коментари

Добави коментар