Една бременна тръгва към Австралия (част I)

 

 

Преди почти три години, в абсолютно неведение какво предстои да ми се случи, купихме семейно три билета за Австралия, за да идем на гости на брат ми и неговото семейство за Коледа. Нали се сещате – лято посред Коледа, плажове, коктейли, ала-бала… Е, Коледа беше почти след 9 месеца, но това не е като да пътуваш до Созопол или Каспичан – трябва си планиране. Няколко седмици след като се сдобихме с билети, разбрах, че съм бременна за първи път. Бях на 35 години и много исках две неща – да имам дете и да летя до Австралия. Налагаше се двете да се случат едновременно. Това е моята история за едно пътешествие до другия край на света – бременна в 3-ти месец на отиване и в 4-ти – на връщане и за десетки интересни неща (и хора), които ми се случиха, видях и ядох по пътя (хората не съм ги яла)!

***************

Февруари 2014. През декември трябва да сме в Сидни и да изкараме една чудна лятна Коледа по плажове и ливади, докато снегът изненадва България за четиресе и осма поредна година. Какво по-хубаво от това! Първо обаче трябва да кандидатстваме за визи – пишем протяжни и обяснителни писма, че тва, родината, после кюфтето, ни е най-скъпа на сърцето и за нищо на света няма да оставим моста Чавдар и тролей девятка, и да отидем да им се возим по фериботите, и да им живеем в палатки пред Операта. Всички сме много заети в България и въобще, и ноктите да ни изтръгват, ние в Австралия няма да емигрираме, хаха, моля ви се.

Явно звучим достоверно, защото ни дават визи и скорострелно се сдобиваме с билети – на Малайзийските авиолинии, че са най-изгодни. Е, самолетът излита от Истанбул и полетите са два – с прекачване през Куала Лумпур, но на кого му пука – това прави пътешествието още по-вълнуващо! Светът принадлежи на пътуващите и прочие мъдри мисли от късметчета за кафе. Нищо неподозиращата Красимира е толкова щастлива и няма търпение да дойде декември, че си пали по три цигари със сутрешното кафе, вместо по две, и щастливо блее в тавана.

Март 2014. На 7 март Боинг 777 на Малайзийските авиолинии, излетял от Куала Лумпур, мистериозно изчезва от радарите и от лицето на Земята. Красимира, която е страстен почитател на мистерии и трилъри, леко се разтревожва във връзка с предстоящото пътуване, присъединява се към всички тайни и явни Фейсбук групи за издирването на самолета, и всяка вечер обсъжда с приятелката си Снежана, че това ПРОСТО НЕ МОЖЕ ТАКА ДА ПРОДЪЛЖАВА, и, да, на всички е ясно, че МАРС Е РЕТРОГРАДЕН В МОМЕНТА, но тоя самолет трябва да се намира ВСЕ НЯКЪДЕ, по дяволите – не може да се е изпарил, нали!!

Дали пък не са отвлечени на някой остров и да се появят след 50 години, обрасли като шубраци и мучащи като макаци? ТИ ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ, СНЕЖАНА??

Април 2014. Отивам на гинеколог. Опитваме се да правим дете от година и нещо. Не че сме полагали особени грижи – не стоя в челна стойка и не, НЕ си меря температурата на всеки петнайсет минути… но все пак това е година и половина. На някои им се получава и след първия път! Лекарката е препоръчана от приятелка – преглежда ме и ми казва, че засега няма тревожни данни и да продължаваме в същия дух. Дори имало хубави фоликули в единия яйчник и, току-виж, ей сега стане работата. Аз, разбира се, не вярвам да стане, пък и нали ще пътувам декември – няма как да бременея ТОЧНО СЕГА. Като се върна – тогава! Същия уикенд се качваме до Боянския водопад и по пътя започвам да хълцам неконтролируемо. Аз не съм, обаче, от ония лейдита, дето хълцат елегантно, като кошути. Аз съм здрава жена, която хълца като катър. Ходя унило след мъжа ми – лазенето по чукари винаги ми е малко тъпо в началото, гората около нас е празна и единственото ми забавление е да слушам ехото след всяко изхълцване.

В този момент пред нас се материализира елен. Истински!

Мъжът ми ме сръчква и ми посочва животното, застанало до едно дърво пред нас. Не знам как да отговоря на тази красота и затова правя най-интелигентното нещо – изхълцвам мощно и въпросително в израз на почуда, уважение и изненада. Звукът разцепва гората и еленът побягва с триста-четиристотин километра в час в отчаян опит да спаси живота си. Приемам случилото се като някакво знамение – и аз не знам за какво, но до този момент аз елени не съм виждала и не съм им хълцала в муцуните, значи ВСЕ НЕЩО трябва да се случи! Междувременно Боинг 777 все така го няма никъде, а Марс вече дори не е ретрограден. ВСИЧКО Е МНОГО СТРАННО.

Май 2014. Фоликулите, колкото и да са били красиви и атрактивни, очевидно са били и мързеливи, защото не свършват никаква работа и аз пак съм при лекарката. Този път новините не са толкова добри – нещо не се виждало добре вляво, и май съм имала сраствания. Най-добре да вляза за една лапароскопия в началото на юни и тогава вече ще знаем всичко. Е, то и сега има фоликули, но те са толкова малки, че просто няма как да стане, абсурд. Хайде, чао и се обади да ти запиша час за лапароскопия.

Малко ми е тъпо – каква е сега тая лапароскопия, ще ми влизат в корема през пъпа и ще ме разглеждат там, като някаква жаба… От друга страна, не е като да не съм лежала в болница – и апандисит ми рязаха, и киста от опашката, и рамото си счупих, като паднах от кон, и ми го съчлениха с пирони… една лапароскопия няма да ме уплаши! За разтуха с мъжа ми и приятели отиваме на концерт на Аеросмит, където изпиваме тринайсет кофички бира, изпушваме двеста цигари, умираме от студ и накрая се прибираме вкъщи, където правим каквото хората си правят по къщите, след като са били на концерти и са злоупотребявали с алкохол. Седмица-две по-късно се подготвям за предстоящата лапароскопия – чакам да стане началото на юни, за да си запиша час. Какво пък толкова, на мен са ми махали пирони от рамото с най-обикновени клещи, та една тръбичка през пъпа ли ще ме уплаши… Ха!

1 юни. Возя се в любимия си автобус 72 и ме е налегнало такова сърцебиене, че още малко и ще започна да подскачам по седалките. Нещо не е наред! Сигурно съм прекалила с кафетата… За всеки случай купувам един тест за бременност, НЕ ЧЕ ПОДОЗИРАМ НЕЩО, но просто да изключа тая възможност. 15 минути по-късно гледам двете чертички и съм напът да припадна. БРЕМЕННА СЪМ!! Три дни по-късно звъня на лекарката и казвам – отменяме лапароскопията, идвам да се записвам за женска консултация.

Всички сме много щастливи!

Спирам да пуша, записвам си данните в сайт за бременни и следя на каква семка прилича бебето в момента – макова или слънчогледова. Започваме да обсъждаме смяна на билетите за пътуването – само на датите, не на компанията. Вярно, изчезна един техен самолет, но на всеки може да му се случи, дето се вика…

Лекарката, да е жива и здрава, казва, че септември е идеално време за пътуване. Нямало никакъв проблем да пътувам 12 часа с автобус до Истанбул и после да летя на два пъти по 10 часа, с по няколкочасов престой по летищата. Е, няма да е Коледа и лято, но това е Австралия, бе, алооо! А и нямам избор – през декември вече ще е малко трудоемко. Не мога да се тътрузя из половината свят във вид на охранен тюлен и да се притеснявам дали няма да попадна във вестниците…

„Българка, бременна в 8 месец, роди на борда на самолет на Малайзийските авиолинии, докато машината минавала над иракското въздушно пространство, съобщи Ройтерс. За щастие на Красимира, на борда пътувал и дерматолог, който помогнал за израждането. Майката и бащата са много щастливи, въпреки че още не е ясно каква националност ще има бебето.“

Нали, някакси не ми се искаше да ми се случи точно това.

На 17 юни нов Боинг 777, излетял от Амстердам за Куала Лумпур, е свален над Украйна. Всички умират.

МАЛКО ЗАПОЧВА ДА МИ ПИСВА ОТ ТИЯ БОИНГИ!

Лятото на 2014. Лежа простряна вкъщи и едва си нося душата. Зле ми е, лошо ми е, не мога да погледна храна и единственото хубаво нещо е, че навън дни наред вали проливен дъжд. Поне няма да ме е яд за пропуснатото лято! Ако така ще ми е лошо още 7 месеца, искам рекламация! Искам си парите обратно!!!

19 септември 2014. Вече от месец и нещо не ми е лошо, започнала съм да ям и, въобще – чувствам се прекрасно. Довечера тръгваме към Истанбул! Аз съм от тези хора, които и до Кюстендил да трябва да пътуват, пак се радват. Родителите ни изпращат на гарата, мъжът ми е леко притеснен, мен ме вее вятър на бял кон.

По заръка на лекарката ми, чантата и куфарът ми са пълни с магнезий, но-шпа и прогестерон – практически е възможно да ме арестуват за контрабанда на лекарства, ТОЛКОВА СА МНОГО. Вторият ми най-голям ужас, след тоя да не родя в самолет, е да не ни арестуват в Малайзия за контрабанда на КАКВОТО И ДА Е, и да изгнием в някой миризлив затвор. Все пак, и ние сме гледали „Арестувани зад граница“…

Идва вечерта! Малко преди да тръгна, откривам, че ципът на чисто новата ми огромна дамска чанта, в която мога да побера половин кит и два гига сандвича с шунка, е скъсан и не се закопчава. Чудесно е, че ни предстоят три дни пътуване и чантата ми е скъсана! Качваме се на автобуса, въоръжени с баница – гладът ми се появява внезапно и е добре да имам нещо под ръка, за да не изям седалките. Чакат ни 12 часа път, би било добре да мога и да поспя, въпреки че знам, че това е почти невъзможно. Облягам се и затварям очи. Минали са около двайсет и седем минути, когато автобусът внезапно спира насред тъмницата, а шофьорите и стюардесата, по стар български обичай, започват да шушкат, да слизат и да се качват, без да казват НИЩО на никого.

На първия половин час започва да ми писва от тази неизвестност и се опитвам да изтръгна информация. Накрая разбирам, че се намираме някъде около Ихтиман и сме скъсали ремък. Колко хубаво! Хората слизат в тъмнината на пътя и си палят цигари – аз и това не мога да направя. Дзверя се в багажа си, изпивам два магнезия и отварям баницата. Явно пътуването ще е по-дълго.

Някъде през нощта. Ремъкът явно е сменен, защото вече сме в Турция и спираме край някакво заведение до Одрин, за да могат всички да се разтъпчат, изпикаят и напушат на воля. Аз се забавлявам, като гледам една котка, която тича по корем из тревите и си хваща полски мишки, а после едно куче ѝ ги отнема. И тяхното не е лесно.

По някое време сутринта. Автобусът е в Истанбул отдавна, но задръстването с други автобуси е толкова голямо, че ни отнема един час да стигнем до автогарата. Стоварваме се с вид на спаружен магданоз – аз, мъжът ми, два куфара с общо тегло около 65 килограма, лаптоп, и огромната ми дамска чанта, с отворен цип. На гарата има приблизително сто тридесет и три хиляди души и две десети – жени, деца, мъже, баби с бохчи, служители на гарата, както и поне петстотин котки.

УЖАСНО Е ГОРЕЩО.

Всички, включително и котките, искат да ни предложат таксиметровите си услуги, но ние сме недоверчиви. Изпивам още два магнезия, мъжът ми хваща куфарите и лаптопа и тръгваме към такситата. Със сигурност метрото днес няма да го ползваме. Успяваме да се нанесем в едно що-годе читаво и си отдъхвам. Каквото ще да става, колкото и да ни вземе, поне ще ни закара където трябва – верно, ДОСТА РИСКОВО, особено когато се кара с двеста в насрещното, но имам ли какво да направя? Нямам.

15 минути и 60 лири по-късно сме пред хотел „Аган“ в абсолютния център на града – живи, здрави и с желание да легнем на паветата и да заспим мигновено. В хотела има закуска – само мога да предполагам как съм я гледала, щом ни призоваха веднага да отидем и да започнем да ядем колкото и каквото искаме, докато стаята ни се освободи и подготви.

Не чаках повече покани. Гледките на ширналите се патладжани, домати, сирена и кашкавали бяха толкова примамливи, че напълних две чинии с тях, две чаши с кафе, седнахме на масичка на входа на този чудесен, цветен хотел, в краката ни моментално се завъртяха три котки и аз най-накрая си отдъхнах. Пътешествието ни започваше добре!

Истанбул е прекрасен, изключителен град. Морските градове ме опияняват, особено когато са толкова цветни, красиви, огромни и шумни. Господи, тези безкрайни витрини с баклави, кадаифи и локуми! Цял живот няма да ми стигне, за да ги изям! Фериботът решихме, че ще го ползваме на връщане – сега ще се отдадем на разходки, ядене, пиене на оранжади и блеене. Имаме ден и половина, за да се заредим с достатъчно шам фъстък и патладжани, да се наспим и да отидем на летище Ататюрк, за да потеглим за Куала Лумпур.

Чувствам се върховно. Пия вода Султан, гълтам си магнезия, ям си баклавите, разхождаме се из един страхотен град – ако това е да си бременна, то е просто разкошно! В Света София влизаме само в двора – там е по-хладно и почти лягаме на мрамора, за да отморим от жегата. Нямам сили да се увивам в шалове и да влизам вътре – някой друг път. На връщане си поръчваме бус до летището срещу 10 лири на човек. На следващия ден идва момче, което ни понася куфарите с бясна скорост по паветата и трябва почти да тичаме след него, за да не го изпуснем.

Половин час по-късно, въоръжени с последната си кутия кадаиф (който беше ужасен), се застопоряваме на летище Ататюрк.

Граничният контрол е нищо подобно на това, което съм виждала през живота си досега.

Пред нас има човек от Йордания, когото изследват вече половин час. Митничарят гледа толкова свирепо, че ми става малко лошо… Пак се сещам за „Арестувани зад граница“ и само се моля някой да не ми натъпче хероин в чантата със скъсания цип… Изпивам още два магнезия. Идва нашият ред – минаваме бързо и изкарваме следващите три часа до полета в блеене по останалите пътници.

Най-много се забавлявам с гледката на дребен, нисък мъж, заобиколен от десет забулени жени и няколко деца, и поне три колички, ОТРУПАНИ с опаковани в найлони куфари.

ГОСПОДИ, на тоя със сигурност не му е лесно!

Идва моментът да се качваме. Само се надявам да има свободни места, за да можем да се разпрострем доволно – и двамата с мъжа ми сме високи и перспективата да стоя бременна и свита като макарон 10 часа малко ме ужасява. Късметът ми се усмихва – цял ред само за нас!

Излитаме и тръгваме към нещо абсолютно неизвестно. Аз, мъжът ми и маковата семка, която вече би трябвало да е бобово зърно от мъжки пол! Да, ще имаме момче и то, въпреки че още прилича на попова лъжичка, вече пътува към другия край на света.

Поръчвам си дванайсет миниатюрни чашки вода, отварям си микроскопичното пакетче с фъстъци и надявам слушалките. Все някакси трябва да издържим 10 часа във въздуха и се надявам да е лесно – после ни чакат още един път по толкова…

*********************

В следващия текст ще ви разкажа за пътя до Куала Лумпур, престоя ни там, полета до Сидни и първите дни в Австралия, където се оказа… УЖАСНО СТУДЕНО!

4 КОМЕНТАРИ

  1. Дребнаво да се обадя и аз:
    Не съм пръв почитател (меко казано) на Кюстендил като град за живеене, но като природни и исторически забележителности има какво да предложи. Стига човек да има око за туристически обекти, може да им се наслади и в най-затънтени села и паланки….

  2. Колкото и да се напъват гостите… Текстовете на Красимира и Елисавета са най-интересни и най-смешни.

    Само не мога да разбера защо бременните в България пият толкова много магнезий…

  3. […] Една бременна тръгва към Австралия, устремена към широките плажове и крокодилите, като пътьом минава през Ихтиман, Истанбул и Куала Лумпур. Това е втората част от този своеобразен триптих, в който Красимира ще ви разкаже за това какво може и какво не може да внасяте в Австралия, какво е “тих вагон” и къде е снимана Матрицата! […]

Добави коментар