Една бременна тръгва към Австралия, устремена към широките плажове и крокодилите, като пътьом минава през Ихтиман, Истанбул и Куала Лумпур. Това е втората част от този своеобразен триптих, в който Красимира ще ви разкаже за това какво може и какво не може да внасяте в Австралия, какво е “тих вагон” и къде е снимана Матрицата!

И така, бременната Красимира се настани удобно в самолета, обградена от малки пакетчета фъстъци и безчет чашки с вода – ако никога не сте прекарвали повече от 3-4 часа в самолет, трябва да знаете, че дългите полети са наистина АДСКИ досадни. Както казваше един приятел – по средата вече ми иде да строша прозореца, да изляза на крилото и да си запаля една цигара!

На 1-я час бях изяла всички дванайсет фъстъка, на втория бях излочила водата и изгледала един филм. Оставаха ми още осем часа, които, няма да си кривя душата, не бяха най-забавните в живота ми, ако не броим кулинарния експеримент, който си спретнахме с мъжа ми.

Чревоугодници като нас не могат да устоят на предложението да опитат типична малайзийски закуска, като „нас“ в случая означаваше, че аз играх на сигурно и си поръчах нещо с яйца и пиле, а той се жертва в името на любознанието и заръча друго нещо, обявено като traditional Malaysian breakfast (в един момент вече ми беше все едно за закуска ли е време или за вечеря).

Разбира се, както често се случва при подобни рискове, въпросната се оказа пикантно и горещо ястие, върху което трябваше да наръсим нещо, приличащо на настъргани и изсушени гупи – падайки върху горещата повърхност на храната, те подскачаха като живи и този акробатичен номер беше най-примамливото нещо в закуската. Добре че имаше яйца с пиле.

Така минаха още няколко часа и най-накрая дойде време да се изтъркаляме от самолета на летището в Куала Лумпур, където трябваше да прекараме 4 часа, след което да се натоварим за още един 10-часов полет. Не помня нищо кой знае колко интересно от престоя ни там, освен опита ми да си измия зъбите. Наивно въоръжена с четка за зъби нахлух в една от женските тоалетни – таман навреме, за да видя жена, която надипли чаршафа, с който беше завита, оголи единия си крак и го пльосна в мивката.

Е, казах си, хората навремето са си умирали без да си мият зъбите, нищо няма да ми стане още 12 часа! – и се изнизах скоропостижно.

Изкарахме часовете в разхождане и лежане по пейките, и с едно око нащрек за багажа – болният ми мозък все така чертаеше сценарии за напъхани пакети с хероин в чантата ми и след това – здравей, здравей, малайзийско бесило!

За полета с ръка на сърцето мога да кажа, че наистина ми опъна нервите – най-интересните гледки бяха няколкото часа над Индийския океан, няколкото часа над австралийската пустош и един час заход над Сидни на свечеряване (това наистина беше интересно, за другото се шегувах).

С кацането започна и веселбата. Наредиха ни да не мърдаме от местата си, защото на борда трябва да се качи медицински служител – точно беше избухнала епидемията от ебола и съмнението, че в самолета може би шета този чудесен вирус се закотви в не една и две глави, включително, разбира се, и в моята.

Представете си – тръгваш бременна от София, автобуса ти къса ремък на Ихтиман, тъпчеш се с баница в тъмницата, криво-ляво пристигаш в Истанбул, спиш една вечер там, отиваш на летище, чакаш 4 часа, буташ се със сто хиляди души от цял свят, качваш се на самолет, ядеш настъргани гупи, летиш 10 часа, слизаш, пак клечиш, пак се качваш, нали, мъчително летиш нови 10 часа, докато слънцето НЕПРЕКЪСНАТО ти свети в очите и когато най-накрая кацаш, се оказваш заразен с ебола и пукваш на летището на другия край на света. Никой няма пари да завлече нещастния ти труп обратно в родината, затова те хвърлят на акулите в Тасманийско море, които също се разболяват от ебола и измират, и с това се приключва.

Докато този сценарий се развиваше с бясна скорост в главата ми, всички почтително мълчаха и чакаха унило медицинският работник да си свърши тайнствената работа и да ни пуснат. Така и не разбрах в края на краищата какво стана, но бързо забравих за всичко, защото следващото препятствие беше митницата.

Австралия е страна с изключително стриктни правила за внос на НЕЩА. Там, в общи линии, е забранено да внесеш каквото и да е, освен собствените си обувки (и то при определени условия за подметките – ако искаш да си вкараш старите рибарски ботуши, с които си газил в заблатени тресавища, не може!) и малко цигари (ама малко!).

Бидейки остров, за уникалната природа и биоразнообразие в Австралия няма пряка географска опасност – тоест, няма как по земя да нахлуе хищна африканска листна въшка или кръвожаден европейски заек. Единственият начин там да покълне нещо унищожително е някой човек да го внесе – и затова австралийците се грижат НИКОЙ нищо да не може да внесе.

И като казвам нищо, имам предвид нищо. Не може да внасяш сума ти храни, подправки, семена, продукти, изработени от кехлибар, дърво, всичко, което би могло да съдържа нещо живо и опасно – като кожи от животни, козина и тн.

Схващате идеята – в дървените лъжици, които сте си купили от Женския пазар, може да се е загнездил подъл дървояд, който после да опоска Големия бариерен риф и на негово място да си основе Голяма дървоядна пустиня – като се замислиш, прави са хората.

Знаейки всичко това предварително, бяхме спокойни, че няма за какво да ни хванат – като се изключат трите дървени клечки за зъби в портмонето ми. Открих ги малко преди да дойде нашият ред при митничаря и ме обля студена пот – но вече нямаше как да се отърва от незаконната стока. Остана ми надеждата да не ме хванат, и се заклех, че ще ги метна в първата кофа, която видя. Признавам си обаче, че ми беше малко напрегнато – как запазват хладнокръвие мулетата, дето гълтат пакетчета с кокаин, аз не знам.

Вкарвахме основно две неща – тютюна на мъжа ми, който беше изчислен до приблизително 10 грама отгоре, но заради искреното признание на нарушението, митничарят щедро ни позволи да си го внесем (имате право да си внесете до 50 грама тютюн или 50 цигари), и алкохолът – разпределен на точно по 2,25 л на човек във вид на най-разнообразни ракии.

Веднъж минали митницата, последва срещата с имиграционните – дълъг процес от около 2 часа, в който трябваше пак да обясним защо сме сменили първоначалните планове да пътуваме по Коледа. Много строго ме попитаха дали НАИСТИНА ще си тръгнем след месец – обясних най-любезно, че нямам намерение да раждам тайно на територията на Нейно величество, дадох телефон и адрес, на който ще пребиваваме, и най-накрая ни освободиха.

И така, вече бяхме в Сидни!

Големи плажове, пясък, акули, крокодили и каква ли не екзотика, включително и температура от ТРИ ГРАДУСА. Да, оказа се, че зимата в Австралия си е.. зима! Бяхме тръгнали от 30 градуса в София и минали през 37 градуса в Истанбул, затова 3-те градуса и леденият дъжд в Сидни малко ни обезоръжиха. Освен това, оказа се, пътешествието въобще не беше завършило – брат ми ни натовари на кола и пътувахме още два часа до дома му в планинския район Blue Mountains.

Пристигнахме в абсолютно насипно състояние, неспособни почти на нищо, освен да легнем – подобаващо натъпкани с магнезий и прекрасно австралийско вино…

Когато отидеш на гости на брат си на другия край на света, трябва да си наясно, че нямаш много време за мързел и адаптация – домакините още на следващия ден ти организират опознавателна обиколка на градчето, местната месарница, галерията, кръчмата и други подобни обекти от жизнена важност.

Въпреки че още бях полуумна от недоспиване, успях да прочета, че в една от тези сгради, през на 17 януари 1836 година, е отседнал младият и изтъкнат английски естествоизпитател Чарлз Дарвин – бяха посветили цяла табела на посещението му. Нали разбирате – вместо КУР ЗА ЛЕВСКИ, или пък ДОЛУ СИНОВЕ НА ТУРСКИ СВИНЕ (както пише на нашия блок), хората написали, че Чарлз Дарвин е спал там и се възхитил на гледката наоколо. Колко необикновено!

Малко обяснения за местността – Блу Маунтинс е планински район, простиращ се на запад от Сидни, пълен с евкалиптови гори, редуващ височини и плата, с невъобразимо красиви гледки. Един от най-известните градове там е Катумба, където се намира и скалното образувание Три сестри – от него се разкрива гледка към необятната долина Jamison.

Там, между другото, също има табелка – Нейно най-голямо и велико величество кралица Елизабет отишла там на 12 февруари 1954 година и гледала в захлас същата тая долина. Аз не се сещам за нито едно маджести, камо ли пък най-грейшъс, на което да му е заковано името където и да било из България, само защото то, маджестито, е гледало гледка – ще прощавате отклонението.

Името си Blue Mountains (Сините планини) получават заради синкавата светлина, в която са обвити, а тя е синя заради веществата в евкалиптовите дървета, които се отделят в атмосферата и през които се пречупва светлината.

Красимира, седни си, 6!

Разбира се, тъй като все пак пред вас стои чревоугодник, съм длъжна да ви разкрия, че в Катумба може да ядете и най-хубавата крем супа от тиква с куркума – в случай, че затръгвате натам, пишете ми, да ви кажа къде да я откриете!

Само ден по-късно вече пътувахме към една от близките винарни – наоколо се простира долината Мегалонг (противно на предположенията ми, че името означава СУПЕР ДЪЛГА ДОЛИНА, се оказа, че то всъщност идва от аборигенския израз „Долината под скалата“), а в сърцето ѝ се намира въпросната винарна, бонус към която беше гледката и на свободно… пасящи?? в далечината кенгура.

След това, разбира се, се добрахме и до Сидни. Казвам „добрахме“, защото транспортът от Блу Маунтинс до Сидни се случва по два начина – с кола или с влак. Градът, в който живее семейството на брат ми, е на 110 км от Сидни, а пътуването с влак дотам отнема 2.15 часа в ЕДНАТА посока. Цената, разбира се, не помня, но помня две други неща – възможността да купиш уикенд семеен билет, ако си с деца (на по-ниска цена), и опцията да се качиш в така наречения „тих вагон“.

Тихите вагони са обозначени с надпис отвън, така че да няма объркани. Особеното в тях е… тишината – пътниците са призовани да уважават спокойствието на останалите, като се въздържат от шумни разговори, употребата на мобилни телефони и шумната музика, дори и от слушалки.

Разбира се, никой никого не наказва, ако е шумен – няма глоби, нито последствия за шумни пътници – но хората все пак са насърчавани да уважават себеподобните си и да не ги притесняват с шумовете си. Колкото и да е странно, това „насърчаване“ явно действа, защото в тихите вагони наистина беше тихо – хората вътре си дремеха, четяха, учеха или просто блееха през прозорците – разбира се, безшумно.

Още една причина да запомня този влак е и фактът, че по време на едно от пътуванията ни до Сидни бебето за първи път ме ритна. Ритна, разбира се, е силна дума за гъделичкането, което усетих, но тогава си казах, че винаги ще помня този момент – колко жени са били ритани за първи път от бебетата си във влака, минаващ през Сините планини – ако някога има такъв конкурс, имам всички шансове да го спечеля!

Така, кога безшумно, кога не толкова, няколко пъти пътешествахме с влак до Сидни – този великолепно красив, разкошен град, за който колкото и да разказваш, все ще е недостатъчно.

И така, какво може да правите, ако сте в Сидни само за един ден и вечерта трябва да си хванете влака обратно за „предградията“?

Много хора там живеят така – стават сутрин на другия край на влаковата линия, на последната спирка някъде из Блу Маунтинс, пътуват по 3 часа в едната посока, отиват на работа в Сидни и после се прибират по същия начин.

Сидни е невъзпитано, невъобразимо скъп град – дори и за австралийците. Преди няколко месеца брат ми ми обясни, че градът скоро може да остане без хора, които пекат хляб – поради непосилно високите наеми в града, те са принудени да живеят на по-евтини, но и далечни места, което пък прави пътуването до Сидни невъзможно – все пак, хлябът се пече още по тъмно, кой ще съумее да стане някъде в планините в 3 през нощта, за да ходи да пече хляб в града? За да си представите за какво говоря, само ще ви кажа, че апартаменти в една от сградите на един хвърлей от Операта струват около… 60 милиона долара!

Ако сте още не сте паднали под масата, минаваме нататък.

Първият път, когато отидохме в Сидни, директно се отправихме към ферибота, който ни отведе до един от най-култовите им и популярни курорти – Манлий. Пътят през океана към Манлий минава край десетки изумителни вили, кацнали на скалите край океана – някъде там беше вилата на Ръсел Кроу и тази на Никол Кидман – наистина!

В океана пък, в началото на есента, започват да се прескачат китове и можеш да се запишеш на специално пътешествие, на което да ги гледаш отблизо, от ферибота. Друг плаж, който задължително трябва да посетите, е Бондай – той е световноизвестен. Плажовете на Сидни и въобще – в Австралия, са нещо, което никога не сте виждали. Да, Иракли, Силистар и Веселие са (или по-скоро бяха) страхотни, но ТОВА там е нещо огромно и адски красиво. Гигантски ивици пясък и чудовищно голям океан, в който ВИНАГИ някой кара сърф. Винаги!

За австралийците, които карат сърф, няма сезон, в който да не влизат – същото се отнася и за тези, които само плуват. През лятото, когато плажовете са най-фрашкани, в небето обикалят хеликоптери, които наблюдават за сенки от акули – нападенията не са толкова чести и обикновено се случват на неохраняеми места, но все пак ги има.

Другата опасност, която дебне из водата, са едни малки, но изключително гадни и отровни медузи – ируканджи. Снаха ми обясни, че като деца са ги учили, че първа помощ след опарване от медуза е поливането с оцет – на мястото на опарването, не на медузата. Дори доскоро по плажовете имало бутилки с оцет за свободно ползване в случай на инцидент.

На мен, разбира се, рискове да бъда ужилена от свирепа медуза не ми се поемаха, така че кротко си клечах по плажовете, на които, колкото и да е необичайно, не се пуши. На входа на всеки плаж, с гигантски букви, е изписано, че там не се пуши – и, подобно на тихите вагони, всички спазват забраната. Наистина много необикновени хора!

Това, което задължително трябва да направите, когато идете на плаж, е да ядете fish and chips – със сигурност няма да съжалявате. Естествено, поливате го с бира – ако се чудите дали и аз съм поливала… поливах! Яко!

Това пътешествие го играхме няколко пъти – сутрин взимахме влака от планините, където беше 2-3 градуса, и два часа по-късно бяхме в Сидни, където беше… почти 20! Така на спокойствие успяхме да обиколих най-култовите места в града – Операта, всякакви паркове, Музея за съвременно изкуство, търговския център Queen Victoria Building, където са разположени най-скъпарските бутици и магазини, Аквариума, пълен с акули, ехидни, пингвини, скатове и какви ли не уникални животни, които никога и никъде другаде няма да видите, Китайския квартал и какво ли още не.

За щастие, имахме възможността няколко пъти да пренощуваме и в апартамент в града – благодарение на това успяхме да се натикаме в най-оборотния и известен китайски ресторант (брат ми и жена му живяха дълги години в Япония и са пристрастени към добрата азиатска кухня).

Опитайте се да познаете кой беше единственият човек, който не можеше да яде с клечки и на висок глас си поиска ВИЛИЦА? Разбира се, че аз! Вечерта завършихме в странен ъндърграунд японски бар с лек мафиотски оттенък – няколко красиви японки мистериозно изчезнаха в някаква стая, в която влязоха и двама-трима Якудзо-подобни – само мога да се надявам да са излезли от нея живи и здрави.

И понеже е време да сложа край на тази част, ще завърша с нещо малко известно – Сидни е градът (да, НЕ Е ЯМБОЛ!!), в който е снимана… Матрицата! С тази безкрайно ценна информация ви оставям, а в последната част ще ви разкажа повече за Сидни, за това как именно там изненадващо открих, че вече… ИМАМ КОРЕМ! Ще ви разкажа и за нещо изключително – резерватът Федърдeйл, в който прегръщах коала, храних уомбат и кенгуру и гледах крокодил от 2 метра.

Но това следващата седмица!

Дотогава ви оставям да разсъждавате над тихите вагони и колко време ще е необходимо да въведем такива в България – двеста или триста години!

This slideshow requires JavaScript.

8 КОМЕНТАРИ

  1. Предстои ми пътуване до Куала Лампур след няколко дена 🙂 това, което сте видели с крака в мивката е ритуално измиване на мюсюлманите преди молитва, моят се ръцете, лицето, главата и краката. Макар да Ви се е сторило чудно, за тях не е нещо необикновено… Абсолютно същото съм виждала и на летището в Истанбул. Страхотен и увлекателен разказ за Сидни, чакам продължение!

    • Заподозрях и аз нещо такова, но просто на фона на желанието ми да си мия зъбите, ми се стори малко неприятно :)) Другата седмица продължавам с последната част! Поздрави и благодаря!

  2. Краси, вие сте голяма сладурана, с чувство за хумор. Приискаме ми се веднага да поема към Австралия.

  3. Това за миенето на краката и аз съм го виждала по лерищата! Разказът е много добър. От три години живея в Сидни и вече свикнах с повечето”странности” там. Но определено когато има ред и дисциплина се живее доста по-добре, макар и да си умира от скука човек :)))))))

    • Вие от Агенцията за следене на бременни, които пият бира ли сте, та така агресивно с въпросителните? Пила съм една бира и го смятам за съвършено нормално. Пише го и в учебниците.

  4. Божеее, колко талантливи хора има в нашето БГ!
    За мен беше истинско удоволствие да прочета този пътепис и чакам третата част
    !
    Не искам в Сидни! Искам да познавам Красимира и повече хора като нея!

Добави коментар