Децата със СОП са добре дошли, но в някое друго училище

0
Взимаме този текст от личния профил на неговата авторка Надежда Данабашева. Тя е майка на Борис, който тази година ще е първокласник. Борис е завършил детска градина в група за деца със специални образователни потребности и, въпреки че е приет по законов и установен ред в училище, записването му там се превръща в едно отвратително и унизително изживяване под насдслов “А защо в нашето училище?”

********************

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас. Мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище.

Много добро, централно, какви възпитаници има – ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи, отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е редът.

Стигаме до удостоверение, че е завършил предучилищна група.

Понеже Борис не е завършил такава, тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане.

Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище.

„Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна.

Показвам документи, говоря за наредби, закони.

„Не може“, пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: “Срокът е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал”.

FINE!
След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам, че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам, че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонят по устав, че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща, се оказва, че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи.

Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме какво може и какво не може Борис, с кого работи.

Люси си записва прилежно всичко и е мила, и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефонът. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“.

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно, че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам, питам:

„Директорката иска да ме види?“

Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“.

О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник-директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители.

След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото, нали, законът какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

– Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?

– Защото никъде не го искат. Само вие го приехте.

– Ама аз също не съм сигурна, че ще го приема!

– Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате?

– Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде.

– Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!

(и трите ужасени, в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 

– Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка.

Защото трябва да промените, себе си, начина, по който преподавате, начина, по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина, по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“, ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога.

Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС.

И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до

тогава, успех на първокласниците и напред – науката, казват, била слънце.

Facebook коментари

Добави коментар