Боят в детската градина е като този у дома

В последните дни един фрапантен случай на насилие над деца в бургаска детска градина придоби популярност благодарение на кадри, заснети от скрита камера. И за пореден път над българския родител надвисна сянката на страшната тема за насилието над децата.

Това истинско табу, за което не се говори, въпреки че отдавна е инкриминирано, защото просто на никой не му се говори. Никой не иска да го занимават, защото не му се слушат неприятни неща, а още по-малко пък някой да му дава акъл как да отглежда децата си. Освен когато наяве не излезе поредният скандален случай, който отприщва емоциите и табуто пада.

Няма да крия, че докато обсъждахме казуса с други майки, се питахме една друга “А ти какво би направила, ако детето ти е блъскано, удряно, влачено за косата и псувано?”, и в главите ни се развиваха ужасни сценарии, изпълнени с мъст и ярост.

Вярвам, че ме разбирате. Помислете за вашето собствено дете, онова най-прекрасното, на което сте плели плитчици, или с което сте пускали лодки от хартия в банята. Онова дете, което щом се засмее, ви изпълва със щастие и после галите тайно бузката му, докато спи.

Представете си то да бъде щипано, обиждано, бито – някъде далеч от вас, напълно безпомощно… Какво бихте направили вие, когато някой го малтретира? Някой голям и силен, някой с авторитет? Какво ще отговорите на въпроса?

Трудно е, нали? Дори мисълта е трудна…

От друга страна, в обществото ни продължава да битува вярването, че един здрав пердах понякога си е съвсем полезен, стига биещият да е майка или баща – та нали, в края на краищата, който храни, къпе и търпи едно дете, не може да няма правото да го “вкара” в правия път с няколко шамара, или съвсем естествено да го нарече “лайно”.

То е ясно, че си ги обичаме тия наши деца, и даже сме много добри с тях, когато правят каквото ние решим и искаме, но щом ни изнервят, подразбира се, че се налага да ги набием едно хубаво, за да знаят, че не сме доволни от тях.

И тук идва онази вредна максима, че всъщност боят бива лош и добър, в зависимост от това кой го прилага.

Уви, за детето боят си е бой, и пораженията са си поражения.

Обаче, за да има полза един дебат за насилието, трябва да се отърсим от емоциите и спокойно да си отговорим на един съвсем разумен и практичен въпрос:

“Защо не трябва децата да бъдат удряни, обиждани и малтретирани?”.

Ние, като родители, сме длъжни да дадем отговор с надеждата, че обществото ще проумее, че зад насилието не стои никога нищо полезно, а само вреда.
Ще споделя някои свои мисли, които съм събирала в продължение на 14 години майчински стаж и три деца.

1. Детето има своя неприкосновеност и е хубаво да я уважаваме. Детето е човек. Може да е малък човек и да няма висше образование или шофьорска книжка, но има свое тяло, своя душа и свое развиващо се самочувствие. Запазването на тази неприкосновеност му вдъхва увереност, че неговото тяло и личност са негова собственост и никой няма право да властва над тази личност, освен самото то.

Това му убеждение се прехвърля и върху другите индивиди, и то изгражда отношение на неприкосновеност и към тях. Липсата на насилие поражда себеуважение и лично достойнство. Детето се научава да цени личността си повече, когато никой, никога, чрез свое действие, не му е вменявал, че тя е незначителна.

Когато удряш дете, разбиваш вярата му, че човешкото същество е неприкосновено и достойно за уважение. Така че, по-добре е да идеш и да крещиш на балкона, отколкото да биеш детето си.

2. Насилието ражда насилие – това е постулат, който статистиките отдавна са посочили за верен. Ако домашното насилие би имало майка и баща, то това обикновено ще са майката или бащата на насилника.

Доказано е, че в огромен процент от случаите, в които единият партньор малтретира, удря или унижава другия, то той самият е бил свидетел или жертва на насилие – физическо или вербално. Така един системен пердах с възпитателни цели, който уж цели доброто на детето, често впоследствие го превръща в насилник, за когото чуждата болка е без значение, така както неговата някога е била без значение за другиго.

3. Детето обича родителите си по природа, не му отнемайте това. Майката и бащата са онези божествени същества, в които детето вярва. То се уповава на тях, обича ги, въпреки техните недостатъци, опитва се да им подражава. Да биеш детето си е като да го предадеш. Да го лишиш от сигурността, която образът на родителя вняся в сърцето на детето.

Не бъдете зли с единственото същество, което ви обича, въпреки че може да сте проклети, стиснати, невротични, неприятни, болезнено амбициозни. Неговата обич е закодирана в кръвта му и дори да се глези и да се тръшка, то продължава да ви обича с цяло сърце. Не се лишавайте от доверието му.

4. Да биеш някой, който няма шанс да те набие, е жестокост. Всеки знае колко изнервящи могат да бъдат децата. Как се търкалят по пода, хвърлят си обувките, пищят и правят ужасни сцени по улиците.

Почти няма родител, който да не е крещял, изнемощял от бързане, умора и нерви. Който да не е посочвал вратата на детската стая с вик “Отивай там, наказан/а си!”.

Хора сме, изпускаме си нервите, и често после мислим дали сме постъпили правилно и съжаляваме, в което няма нищо лошо.

Децата не са глупави. Те разбират що е нервна ситуация, освен това могат да приемат извинение. Да, не е страшно да се извиниш на детето си, даже е супер. Така скоро започваш да забелязваш как то също се извинява в ситуации, когато е сгрешило.

Боят обаче е друго нещо. То е тържество на силния над слабия. Най-лесната победа, и най-срамната. Някои деца разбират, че ги биете, защото сте по-силни, и само чакат и те да станат силни. И започват да бият по-слабите от тях, защото вие собственоръчно сте ги научили на това.

В училището на дъщеря ми имаше едно момче, което биеше много съучениците си. Баща му идваше редовно на родителски срещи, извиняваше се на всички потърпевши и после… пребиваше сина си у дома. Но както може би се досещате, всичко си продължаваше постарому.

5. Тормозът над едно дете може да е и от друг вид. “Аз не бия”, ще кажат много родители.

Но някои от тях щипят дълго и болезнено, докато детето не започне да вие от болка.

Някои го наказват да стои на тъмно, докато не се напикае от страх. Други го наричат с ужасни и унизителни думи, за които няма гумичка за изтриване, и детето израства със самоусещането за “тъпанар”, “за нищо не ставаш”, “не те обичам”, “ще си взема друго дете”.

Защото за възрастните това може да са празни, неистинни думи, но за вашите деца са заклинания, изречени от най-любимия, най-силния, най-страхотния човек на света – неговия родител. И ако най-великият човек вярва, че детето е тъпанар, то също започва да го вярва.

6. Ако биете детето си, не се самонаказвайте. Просто… спрете да го биете.

Една вечер бяхме седнали на вечеря с много наши приятели, и неусетно се заговорихме за детството. Оказа се, че ние с мъжа ми сме единствените на масата, които никога не са били бити от родителите си. Останахме втрещени как всеки един от останалите можеше да разкаже история за насилие.

Разбра се, че сме отрасли във времена, в които боят е бил масово явление, и сега просто нещата продължават, според както сме научени.

Но това не ни прави моментално зли хора. Просто сме научени на грешното нещо, което обаче можем да поправим във всеки един момент от живота си. Хей така, като спрем и изтрием грешното клеймо от детството си и вземем съзнателното решение никога да не удряме децата си.

Дори да бъркат в тоалетната, да откраднат сладолед или да сложат диамантените ни обици и да излязат на дискотека. Решаваме да не ги бием и се научаваме по трудния, тежък и бавен начин да се справяме с предизвикателствата и да ги обичаме.

Аз никога не съм била удряна от родителите си. Мисълта, че някой, било то познат или непознат, може да ми посегне, за мен е немислима.

Възпитавам криво-ляво три деца, и като цяло съм далеч от майка за пример. Често викам или просто сядам отчаяно на стола в кухнята, и искам да се гръмна, но никога не съм им посягала.

Била съм на косъм, била съм пред нервен срив, но мисля че никога няма да им посегна, и смятам това за най-голямото постижение в живота си. И много ми се ще след време да чуя от внуците си, че нямат връстници, които са били бити.

Би било чудесно, нали?

Facebook коментари

Добави коментар