Аз съм майка-интроверт и не ме е срам от това

3

Помните ли разказа “Не пипай бебето!”, който описваше дискомфорта у една майка, на която ѝ е писнало непознати хора да пипат бебето ѝ, да го щипят по бузите и да ѝ задават нетактични въпроси относно развитието му. Днес на дневен ред е един подобен текст, този път свързан с личното пространство И на майката. Надежда Илчева е майка-интроверт и с разказа си иска да каже на хората – моля ви, престанете да се врете там, където не ви е работа! Да, представете си, на този свят има хора, които са отишли в градинката с детето си, за да си помълчат на чист въздух, да помислят върху нещо, което ги тревожи или просто да си поседят без някой да се опитва да ги заговаря за времето, памперсите и глутена в пюретата. Прочетете какво е да си майка-интроверт, току-виж и вие се откриете в описанието (ние на моменти също доста се припознахме!).

*****************************************

Здравейте! Аз съм майка интроверт!

Изречението, започващо с енергичен поздрав към непознати, си е ирония само по себе си.

Аз съм интроверт. Не съм от онези свити, срамежливи същества, които гледат от някой ъгъл. Ако човек не ме познава много добре, ще си каже обратното – аз съм общителна, забавна, мога да намеря общ език с всеки. Стига да искам.

Харесвам уединението, което ми дава възможност да наблюдавам околните и да си разсъждавам за разни мои неща. Не обичам да ми влизат в личното пространство, да ми задават въпроси колкото да се поддържа някакъв разговор. Аз самата не го правя. Дори не питам “Как си?”, ако наистина не ме интересува.

Когато забременях, не си давах ясна сметка, че занапред ще се сблъсквам с доста неща, които ще ме “изваждат от зоната ми на комфорт” (както е модерно да се казва напоследък). Само знаех, че няма да се заговарям с непознати майки/баби/ лели/ татковци по градинките.

Винаги ми е било странно – отиваш при някой напълно непознат човечец и почвате:

“Аууу, много сте сладкиии! На колко сте? Акате ли в гърненце?”

Добре, де, ами ако този човек го измъчва нещо – зъб, кофти връзка, безсънна нощ? Замисляли сте се? Или просто е извел детето на въздух, за да може да си поседи, без никой да го закача?

Да не говорим, че винаги ми е било странно това говорене в множествено число.

Майката, както и детето, са самостоятелни биологични единици и би трябвало да се възприемат и действат като такива (дори в периода докъм 2-годишна възраст, когато детето не е самостоятелно и разчита на майка си за почти всичко).

Когато бременността започна да ми личи, си дадох сметка, че хората могат да бъдат безкрайно нахални и нетактични. Постоянно се намираше някой, който да ме пита “ама да не си бременна?” (не, просто съм дебела в коремната област!), “ще се жениш ли сега?”, “какво чакаш?” (очевидно ДЕТЕ) и т.н.

Но най-любимото ми оставаше онзи странен порив у хората да се опитват да ми пипат корема. Вижда ме някоя позната на улица и оооп – веднага се пресяга към корема ми. Откачах!!! Винаги се дърпах леко назад, за да покажа, че не ми е приятно. Понякога пресягането към корема беше съпроводено с въпроса: “Може лиии?”, на който аз отговарях “Не.” (позволявала съм да слагат ръка на корема ми само няколко човека, които съм чувствала по-близки, изключвам семейството ми).

След като родих, моята интровертна природа беше поставена на още по-голямо изпитание.

Сега детето ми стана обект на чуждото любопитсво.

“Е, нормално е”, ще си кажат повечето хора, все пак всички се умиляваме от новородени и малки деца.

Да, нормално е да се усмихнеш на улица на някое бебе и майка му, да я заговориш за някакви общи неща относно детето. Но НЕ е нормално да се опиташ да се навреш (буквално) в количката при спящо бебе или да започнеш да го пипаш по ръчичките, да разпитваш майката как и защо (не) го кърми, ходи ли, говори ли и какво ли още не.

Един от “любимите” ми моменти е щателният оглед на майка и бебе, за да си отговорим на почти хамлетовия въпрос “На кого прилича”.

Майко мила, какъв ДНК експерт трябва да си, за да разбереш на кого прилича едномесечно неоформено създание???

За да избегна изпадането в подобни ситуации, които често приключват с моето мълчание (или ако хората са по-недосетливи/нетактични – с някой саркастичен отговор), правя дълги разходки с малкия, като избягвам да сядам на места, където има твърде много любопитни хора.

Намирам си закътани пейки в парка или кварталните градинки, и обикновенно сядам там, когато малкият заспи в количката и мога да се насладя на няколко тихи моменти с книга в ръка.

Не си мислете, че с детето ми водим живот на отшелници.

Водя го по паркове, люлея го на бебешките люлки, понякога си разменям някоя и друга приказка с друга майка. Имам познати с деца, понякога излизам с тях и хлапетата им.

Нямам за цел да отглеждам детето си в “социален вакуум” или да го затворя вкъщи.

Наясно съм, че когато приходи и проговори, ще се наложи да прекарвам повече време сред компанията на други родители. Сигурно и ще се сприятели с някои от тях.

Повечето ми близки ми казваха: “Ще видиш, като родиш, как ще се променят нещата. Ще станеш по-социална… ама ти трябва и заради детето”. Да не ви разказвам колко ги обичам тия умозаключения “заради детето”…

Разберете ме правилно – аз не страня умишлено от другите и не осъждам тези, които използват “папкахме, нанкахме, пишкахме” и т.н.

Светът е цветен и широк, и всеки е свободен да действа, да чувства и възпитава детето си както намери за добре. За себе си знам, че няма да се опитвам да възпитавам сина си да прави или не прави нещо “защото така всички правят” или защото “какво ще си кажат хората?”.

Те, хората, както вече съм установила, ако имат да си кажат – ще си го кажат.

Facebook коментари

3 КОМЕНТАРИ

  1. И аз се разпознах в този разказах. Но разпознах още цяла сюрия моя приятелки и познати, които още по време на бременността ми казваха- “аз няма да стана като онези майки, които говорят само за бебешко ако в множествено число”. Истината е, че щеш нещеш темата винаги се завърта около акото на детето. Хубаво е понякога да си свериш часовника в реалния свят, а де отсяваш малкото истина в нета. Но е и хубаво да прекараш деня си, просто наслаждавайки се на тишината, докато все още я има.

  2. И аз се разпознах в разказа…в тази част на кого приличало бебето. Детето ни прилича и на двамата с мъжа ми. Като бебе, и аз и той сме били русички, както очаквайки се е предало и в бебето ни. С порастването, косите ни обаче потъмнят. На мъжа ми до тъмно русо, а аз съм боядисана много тъмна. И ето че дойде момента така наречените “ДНК експерти” нетактично да ме попитат “Твое е нали?”. Хей че разбирачи! Аз реших повече на такъв въпрос да не отговарям. Нека гадаят…

  3. Някой хора (повечето) обичат да завързват безсмислени разговори, по конкретната тема – майчинството, децата, бременността, за да разпитат за туй онуй – стандартните въпроси от сорта на: “има ли колики, спи ли през нощта” и т.н. Тези въпроси не са зададени просто ей така, невинно. Повечето въпроси хората задават с цел да получат отговори които да им доставят информация която да сравнят със собствения си живот и живота на децата им. И видиш ли ако и другите имат проблеми се успокояват. Също така питат от любопитство с очакване на това да чуят че другите имат проблеми и евентуално да се поклюкарства после с трето лице. Хората не се радват да чуят ” да, всичко ни е супер”, те очакват да сте зле.
    Аз лично, безсмислени разговори не поддържам. Бих отговорила на въпрос по тази конкретна тема, само и единствено ако ми се иска съвет. Но, например на въпроса зададен от майка: “твоето бебе има ли колики?” който тя задава просто за да сравни със своето бебе, няма да отговоря. Ако иска да и препоръчам капки за колики ще отговоря. И не смятам че има смисъл да се завързват празни разговори ей така да си дрънкаме. Още повече – има сила в думите ни трябва много да внимаваме какво изричаме, защото казвайки нещо го затвърждаваме.

Добави коментар